Лий Чайлд: Сметки за разчистване

— Трябва да разкараме тоя ван — казах аз. — Бъди сигурен, че вече е обявен за издирване в целия щат.

Той ме погледна, внезапно изпълнен с надежда. До магистралата оставаше една минута.

— Трябва да намерим кола — казах аз.

— Къде?

— Няма значение къде. Навсякъде е пълно с коли.

В югозападния квадрант на кръстовището се намираше огромен, широко разпръснат крайпътен търговски комплекс. Вече се виждаше в далечината — грамадни жълтеникаво кафяви сгради без прозорци, с големи неонови надписи. Наоколо имаше безкрайни паркинги, до половина пълни с коли. Отбих от шосето и направих една обиколка на района. Беше колкото цял малък град. Навсякъде гъмжеше от хора. Това ме притесняваше. Върнах се още веднъж по същия кръг, после свих покрай една редица контейнери за боклук и се насочих към задната страна на някакъв универсален магазин.

— Къде отиваме? — попита Ричард.

— Към служебния паркинг — казах аз. — Купувачите влизат и излизат по всяко време. Никога не знаеш кога. А колите на персонала стоят на място, докато изтече смяната. Така е по-безопасно.

Той ме погледна неразбиращо. Насочих вана към редица от осем коли, паркирани с муцуните срещу сляпа стена. Видях празно място до един „Нисан Максима“ на около три години, в убито кафеникав цвят. Щеше да свърши работа. В него нямаше нищо забележително. Леко подминах празното място и паркирах на заден ход, като почти допрях задните врати до стената.

— Да не се вижда разбитият прозорец — казах аз.

Хлапакът не отговори. Натиках двата празни колта в джобовете на палтото си и слязох. Опитах вратите на нисана. Бяха заключени.

— Иди да намериш парче тел — казах. — Дебела медна жица или закачалка за дрехи.

— Смяташ да задигнеш колата ли?

Кимнах мълчаливо.

— Разумно ли е това?

— Ако ти беше убил полицай, може би щеше да ти се види разумно.

Хлапакът примигна глуповато, после се разтърси наоколо за тел. Аз изпразних изстреляните гилзи от двата колта и ги хвърлих в контейнера. В това време той донесе еднометрово парче дебел кабел от една купчина боклук наблизо. Оголих жицата със зъби, завих края й като кукичка и я натиках между стъклото на нисана и гуменото уплътнение.

— Оглеждай се — казах му.

Той се дръпна малко встрани и заоглежда паркинга, докато аз мушнах жицата дълбоко навътре, поразмърдах я нагоре-надолу, подръпнах няколко пъти дръжката на вратата и накрая тя се отвори. Хвърлих жицата обратно в боклука, наведох се под кормилната колонка и свалих пластмасовия кожух. Намерих двата кабела, които ми бяха нужни, допрях ги, двигателят превъртя и запали. Хлапакът ме изгледа с подобаваща доза възхищение.

— Лоши навици от детството — обясних аз.

— Разумно ли е това? — запита отново той.

Кимнах.

— По-разумно нещо не мога да измисля в момента. До шест вечерта никой няма да забележи, че колата липсва. Може би чак до осем. Не знам до колко работят. А дотогава ще си вкъщи.

С ръка на дръжката, той се поколеба за миг, поклати глава, отвори вратата и се шмугна вътре. Аз дръпнах седалката си назад, нагласих огледалата и изкарах писана на заден ход. През паркинга карах, без да бързам. На стотина метра пред нас пълзеше патрулна кола. Вмъкнах се в първото свободно място, което видях, и изчаках, докато патрулката се разкара. После дадох газ към изхода, излязох на шосето, качих се на детелината и след две минути вече се носехме по широката магистрала на север с порядъчната скорост от сто километра в час. Колата миришеше силно на парфюм и вътре имаше две кутии книжни салфетки. На задното странично стъкло с прозрачни вендузи беше залепено някакво пухкаво плюшено животинче; отзад на седалката имаше бейзболна ръкавица, а някъде зад мен на пода потракваше алуминиева бухалка.

— На мама таксито — отбелязах аз. Хлапакът не отговори. — Не се бой — казах. — Тая кола явно е на почтен гражданин. Положително е застрахована.

— Не ти ли е криво? — каза той. — За оня полицай?

Хвърлих му бърз поглед. Беше блед и слабичък и се бе свил на седалката колкото се може по-далеч от мен. Ръката му беше облегната на вратата. С дългите си пръсти приличаше на музикант. Усещах, че се насилва да ме хареса, но нямах особена нужда от неговото одобрение.

— Случват се и издънки — казах аз. — Няма обаче какво да им се впрягаме толкова.

— Що за отговор е пък това?

— Единственият възможен. Беше незначителна странична щета. Няма какво да я мислим, освен ако не се обърне срещу нас. Нищо не можем да променим, а животът продължава.