Лий Чайлд - Сметки за разчистване

Той не отговори.

— Както и да е, баща ти е виновен.

— За това, че е богат и че има син?

— За това, че държи некадърни бодигардове.

Той извърна глава и пак млъкна.

— Тия двамата бяха бодигардове, нали?

Той кимна, но не каза нищо.

— А на теб? — попитах аз. — Не ти ли е криво за тях?

— Малко — отвърна той. — Така поне мисля. Във всеки случай не ги познавах добре.

— Бяха пълни некадърници.

— Всичко стана толкова бързо.

— Лошите им бяха под носа — казах аз. — Такъв огрухан пикал да се мотае из онова префърцунено университетско градче… Що за бодигард е тоя, дето не забелязва подобна опасност?! Те не са ли чували за едно нещо, което се нарича оценка на обстановката?

— Ти да не би да ги забеляза?

— Разбира се, че ги забелязах.

— Не е лошо за шофьор на ван.

— Служил съм в армията. Бях военен полицай. Разбирам от охрана. Както разбирам и от странични щети.

Хлапакът кимна, но не изглеждаше убеден.

— Е, как ти беше името? — запита той.

— Зависи — отвърнах аз. — Най-напред искам да разбера ти що за човек си. Може да ми се случат всевъзможни неприятности. Има поне един убит полицай, а сега и крадена кола.

Той се умълча. Аз също. Исках да го оставя да размисли. Километрите се навиваха. Скоро щяхме да излезем от Масачузетс.

— Моето семейство цени лоялността — каза накрая той. — А ти направи на сина им голяма услуга. И на тях самите. Най-малкото, спести им доста пари. Те ще намерят начин да ти покажат благодарността си. Последното нещо, което биха направили, е да те изпеят на полицията.

— Не трябва ли да им се обадиш?

Той поклати глава.

— Те ме очакват. Така и така се прибирам, няма защо да им се обаждам.

— От полицията ще им съобщят. Те си мислят, че си в сериозна беда.

— В полицията нямат номера. Никой го няма.

— В колежа със сигурност имат адреса ти и могат да издирят номера.

Той отново поклати глава.

— И в колежа не знаят адреса ми. Никой не го знае. Ние много внимаваме с тези неща.

Вдигнах рамене; следващите километър-два изминахме в мълчание.

— А ти? — попитах накрая. — Ти няма ли да ме изпееш?

Видях го как инстинктивно попипа дясното си ухо. Онова, дето още си беше на мястото. Очевидно беше съвсем несъзнателен жест.

— Та ти ми отърва кожата! — отвърна той. — Никога няма да те изпея.

— Добре тогава. Казвам се Ричър.

За броени минути пресякохме едно микроскопично ъгълче на Върмонт и поехме на североизток към Ню Хампшър. Очакваше ни още много, много път. Приливът ми на адреналин бе отминал, хлапакът се бе съвзел от шока и сега и двамата бяхме станали някак потиснати и сънливи. Свалих стъклото с няколко милиметра, колкото да влезе чист въздух и да изкара навън застоялата миризма на парфюм. От това шумът в колата се усили, но пък така поне нямаше да заспя. Поговорихме малко. Ричард Бек ми каза, че е на двайсет години. Студент в предпоследния курс. Специалността му била някакви си там модерни художествени изразни средства, което на мен ми прозвуча като рисуване с пръст по стената. Единствен син. Необщителен, трудно завързващ приятелства, включително интимни. Отношението му към неговото собствено семейство беше твърде двойствено. Явно фамилията Бек представляваше някакъв затворен, сплотен клан, към който с половината от съзнанието си Ричард принадлежеше изцяло, докато другата половина се чудеше как да се разграничи. Без съмнение предишното отвличане му бе причинило дълбока травма. Запитах се дали се бе отървал само с едно отрязано ухо, или му се бяха случили и други, много по-ужасни неща.

На свой ред му разказах за военната служба, като не пропуснах дебело да подчертая уменията си на бодигард. Исках да се почувства, поне временно, в добри ръце. Карах бързо и уверено, с постоянна скорост. Резервоарът на нисана се оказа зареден догоре и не се налагаше да спираме на бензиностанции. Ричард каза, че не е гладен. Един-единствен път спрях, за да отида до тоалетната, като оставих двигателя да работи, за да не се налага после пак да си играя с жиците за запалване. Когато се върнах при колата, го заварих в същата поза, в която го бях оставил. Пак излязохме на магистралата, подминахме град Конкорд в Ню Хампшър и продължихме към Портланд, Мейн. Времето минаваше. Колкото повече Ричард се приближаваше към къщи, толкова по-спокоен изглеждаше. Но и по-притихнал. Раздвоен.

Преминахме щатската граница и бяхме вече на трийсетина километра от Портланд, когато Ричард се размърда неспокойно на седалката, обърна се назад и внимателно огледа колите по платното, след което ми каза да отбия на следващия разклон. Излязохме на тесен път, който водеше право на изток, към Атлантическия океан. Минахме под надлеза на междущатската магистрала М-95 и продължихме още близо трийсетина километра през ниските гранитни хълмове, издадени като назъбени носове в морето. Помислих си, че такъв пейзаж може би изглежда фантастично през лятото, но сега беше още студено и голо. Тук-там се виждаха недорасли дървета, брулени от вятъра, носещ пръски морска вода, и оголени скали, от които бурите бяха отмили тънкия слой почва. Пътят се виеше и лъкатушеше през трудния терен, сякаш се опитваше насила да се провре колкото се може по на изток. Далеч напред за миг зърнах метално сивата повърхност на океана. Продължавахме да криволичим покрай вдадени навътре заливчета и остри, продълговати носове, между които се виждаха закътани плажове с груб, едър пясък. Внезапно пътят направи два остри завоя — първо наляво и веднага след това рязко надясно, и се изкачи върху продълговато било, преминаващо в нос с формата на човешка длан, с един издължен пръст, който се врязваше далеч напред в морето. Беше някакъв скалист полуостров, широк стотина метра и дълъг близо километър. По волана усещах как страничният вятър лашка бясно колата. Докато карах по хребета на полуострова, далеч напред забелязах редица хилави вечнозелени дръвчета, които сякаш се опитваха да прикрият някаква висока гранитна стена, но засега не им достигаше нито височина, нито плътност на короните. Стената беше висока може би два и половина метра. Отгоре беше увенчана с гъсти спирали остра като бръснач бодлива тел. На равни разстояния по протежението й бяха монтирани охранителни прожектори. Беше истински отбранителен вал, преграждащ полуострова през цялата му стометрова ширина. В двата си края се спускаше стръмно надолу и стигаше чак до повърхността на морето. Масивните й основи бяха иззидани върху огромни каменни блокове, обрасли с мъх. Точно по средата й имаше желязна порта. Беше затворена.