Лий Чайлд - Сметки за разчистване

Крачех по Хънтингтън Авеню на път към един бар, за който бях чувал. Беше късно вечер. Голямата зала на Бостънския симфоничен оркестър току-що бе отворила врати след края на концерта. А пък аз бях прекалено голям инат, за да мина на отсрещния тротоар и да избегна тълпите. И сега се провирах между тях. Между гъста маса от добре облечени, добре ухаещи хора, повечето възрастни. До тротоара бяха паркирани частни коли и таксита. Двигателите работеха; чистачките се мятаха напред-назад на неравни интервали. Видях мъжа да излиза от фоайето на залата вляво от мен. Беше облечен с тежък кашмирен балтон и носеше в ръка шал и ръкавици. Беше гологлав. Около петдесетгодишен. Едва не се сблъскахме. Аз се спрях. Той също. И както става обикновено в такива тротоарни сцени, няколко мига и двамата не се решавахме да помръднем, давахме си път един на друг, докато накрая тръгнахме едновременно. И пак спряхме. Отначало си казах, че сигурно не ме е познал. После по лицето му пробяга сянка. Нищо определено. Отстъпих крачка назад и той премина под носа ми към черния „Кадилак Дьовил“, който го очакваше до бордюра. Аз останах на място и видях как шофьорът седна зад волана и потегли. Чух свистенето на гумите по мокрия асфалт.

Запомних номера. Без да изпадам в паника. Без да оспорвам каквото и да било. Вярвах единствено на собствените си очи. В един-единствен миг десет години от живота ми се преобърнаха наопаки. Той беше жив. И това вещаеше огромни проблеми за мен.

Беше ден първи от тази история. Простих се мислено с бара. Върнах се право в хотела и започнах да звъня на полузабравени телефонни номера от времето, когато бях служил във военната полиция. Исках да се свържа с някой бивш колега, на когото имах пълно доверие, но оттогава бяха изминали шест години, а беше и късно в събота вечер, така че шансовете ми не бяха никак големи. Накрая се задоволих с някакъв тип, който твърдеше, че е чувал за мен, което може би имаше значение за крайния резултат, а може и да нямаше. Казваше се Пауъл и беше подофицер от администрацията.

— Можеш ли да провериш на чие име се води автомобил с цивилни регистрационни номера? — казах аз. — Като лична услуга?

Във всеки случай той знаеше кой съм и не се опита да го усуква. Продиктувах му данните. Казах му, че според мен колата е с частна регистрация, а не е от някоя служба за лимузини под наем. Той си записа телефона ми и обеща непременно да се обади на следващата сутрин. Ден втори.

Не го чух повече. Затова пък ме изпорти на властите. Предполагам, че на негово място всеки би постъпил така. Ден втори се падаше неделя и аз бях станал рано. Бях си поръчал закуска в стаята и седях до телефона в очакване да позвъни. В това време на вратата се почука. Минаваше десет. Погледнах през шпионката и видях двама души, застанали плътно един до друг, за да влязат в обсега на малката леща. Един мъж и една жена. С тъмни сака. Без палта. Мъжът носеше куфарче. И двамата бяха извадили някакви стандартни документи за самоличност и ги държаха високо, за да ги осветява лампата.

— Ние сме федерални агенти! — извика мъжът не много силно, но достатъчно, за да го чуя през вратата.

В такава ситуация не върви да се преструваш, че те няма. Самият аз много пъти съм бил на мястото на двамата в коридора. Ако не отворех, единият щеше да остане на пост пред вратата, докато другият доведе управителя с втория ключ. Така че им отворих и ги поканих да влязат.

Отначало се държаха предпазливо, но като видяха, че не съм въоръжен и нямам прекалено налудничав вид, се успокоиха. Подадоха ми служебните си карти и търпеливо изчакаха, докато ги разчета. Отгоре пишеше:

А отдолу:

По средата между двата надписа имаше какви ли не печати, водни знаци и други завъртулки. Както и снимки с имената на агентите, написани на машина. Мъжът се казваше Стивън Елиът, като оня поет. Април е най-жестокият месец. Е, по това поне спор няма. На снимката беше излязъл добре и си приличаше. Стивън Елиът беше между трийсет и четирийсетгодишен, набит, мургав, леко оплешивял, дружелюбно усмихнат. И на снимката, и още повече в действителност. Жената беше записана като Сюзан Дъфи. Сюзан Дъфи беше малко по-млада от Стивън Елиът. И малко по-височка. Беше със светла кожа, стройна и много привлекателна; освен това, откакто се бе снимала, си беше сменила прическата.

— Хайде де — казах, — претърсете стаята. Отдавна нямам какво да крия от вас, младежи.