Лий Чайлд - Сметки за разчистване

— Ето — каза Ричард Бек, — тук живея.

Пътят отвеждаше право към портата. Оттам продължаваше като дълга права алея за коли, в края на която се виждаше къща от сив гранит. Беше на самия връх на полуострова, насред океана. От вътрешната страна на портата имаше едноетажна постройка, нещо като железопътен кантон или голяма портиерна. От същия материал и в същия стил като главната къща, само че много по-малка. Беше построена върху общ фундамент с външната стена.

— Свирни с клаксона — каза Ричард Бек.

Върху въздушната възглавница на волана имаше малък знак с формата на свирка. Натиснах го с пръст и клаксонът бибипна учтиво. Видях как стъкленото око на охранителната камера върху пилона на портата се наведе към мен и ме огледа. Мина доста време, преди вратата на портиерната да се отвори. Отвътре излезе някакъв тип в тъмен костюм. Самият костюм имаше вид, като да е купен от магазин за гиганти, при това положително беше най-големият номер в каталога. Което не пречеше да му стяга в раменете и да му е леко къс в ръкавите. Собственикът на фамозния костюм беше значително по-едър от мен, което го правеше тотално нестандартен за човешко същество. Беше истински великан. Той се приближи до портата, без да я отваря, и надникна навън. Дълго ме оглежда, после хвърли бегъл поглед на хлапака. Отключи и дръпна крилата навътре.

— Карай право към къщата — каза Ричард. — Не спирай. Тоя тип не ми е много симпатичен.

Минах през портата, без да спирам. Карах бавно, като се оглеждах. Като попаднеш на ново място, първото нещо е да намериш изхода. И в двата си края стената стигаше чак навътре в прибоя. Беше твърде висока, за да я прескоча, а заради бодливата тел отгоре не можеше да се преодолее и с катерене. Зад нея навътре в двора имаше ивица от около трийсетина метра разчистено, напълно открито пространство. Един вид ничия земя. Или минно поле. Охранителните прожектори бяха насочени така, че да го покриват изцяло.

Нямаше никакъв друг изход, освен през портата. Която тъкмо в този момент великанът затваряше зад нас. Виждах го ясно в огледалото.

Къщата беше далеч напред. От три страни ни заобикаляше безбрежната сивота на океана. Самата къща беше стара каменна грамада. Имаше такъв вид, сякаш някога бе принадлежала на морски капитан, натрупал състояние с лов на китове. Беше цялата от камък, със сложни гънки, фронтони, корнизи и бордюри. Всяка стена, всяка най-малка повърхност, обърната на север, беше покрита със сив лишей. Останалото — със зелен мъх, на петна. Къщата беше на три етажа. Имаше дванайсет комина. И сложен, начупен покрив. С много островърхи тавански прозорци с къси, следващи извивките на покрива улуци и безброй дебели железни водосточни тръби за отвеждане на дъждовната вода. И с масивна дъбова входна врата, обкована с железни кантове и яки стоманени гвоздеи с големи глави. Алеята за коли се разшири и изви в плавен кръг пред къщата. Аз минах по кръга обратно на часовниковата стрелка и спрях колата точно пред дъбовата врата. Тя се отвори и отвътре се появи мъж в тъмен костюм. На ръст беше горе-долу колкото мен, значително по-дребен от страшилището при портиерната. С което не ми стана много по-симпатичен. Имаше каменно лице и безизразни очи. Той отвори невъзмутимо вратата на Ричард, сякаш бе очаквал тъкмо нас да види. Може пък и да ни е очаквал, казах си аз, нали оня от портата му се е обадил по телефона.

— Би ли изчакал тук? — каза Ричард.

Той се измъкна от колата и мрачната вътрешност на къщата го погълна. Мъжът с костюма затвори дъбовата врата отвън и зае позиция пред нея. Не гледаше към мен, но бях сигурен, че ме следи с периферното си зрение. Разкачих жиците под волана, угасих двигателя и зачаках.

Чаках доста време — някъде около четирийсет минути. Без запален двигател купето бързо изстина. Колата се полюляваше леко на морския бриз, който повяваше на тласъци иззад къщата. Седях и гледах през предното стъкло право пред себе си. Бях обърнат с лице на североизток; небето беше изметено от вятъра и кристалночисто. Леко вляво се виждаше извивката на бреговата ивица. На трийсетина километра по-нататък над хоризонта висеше размито сивкаво петно. Сигурно беше облакът градски смог над Портланд. Самият град не се виждаше, закрит от продълговат нос.

Внезапно дъбовата врата се разтвори, бодигардът отстъпи съобразително встрани и на прага се появи жена. Беше майката на Ричард Бек. В това нямаше никакво съмнение. Същата тънка фигура, същата бледа кожа, същите дълги пръсти. Беше по джинси и дебел рибарски пуловер. На вид около петдесетгодишна. Вятърът рошеше косата й. Изглеждаше уморена и някак напрегната. Спря се на два метра от колата, сякаш искаше да ми покаже, че е редно да сляза и да я пресрещна. Отворих вратата и се изправих. Тялото ми беше изтръпнало; мускулите ме боляха. Пристъпих крачка напред и тя ми подаде ръка. Аз я поех; ръката й беше студена и крехка, само кости и сухожилия.