Лий Чайлд - Сметки за разчистване

Върнах им служебните карти и те ги прибраха във вътрешните джобове, като не пропуснаха да поразтворят саката си точно толкова, колкото да им видя пистолетите. Носеха ги в семпли, прибрани кобури под мишницата, с каишка през рамото. Под сакото на Елиът разпознах набраздената пластмасова ръкохватка на „Глок-17“; Дъфи пък имаше 19-ица, който е практически същият пистолет, съвсем леко по-малък. Беше под дясната й мишница, долепен плътно до гърдата. Сигурно беше левачка.

— Няма нужда да претърсваме стаята — каза тя.

— Дошли сме да си говорим за регистрационни номера — каза Елиът.

— Нямам кола — казах аз.

И тримата все още стояхме в равностранен триъгълник до вратата. Елиът продължаваше да стиска в ръка куфарчето си. Опитвах се да позная кой ли от двамата е шеф на другия. Май че нито единият. Май че бяха равни по чин. И то сравнително висок. Бяха добре облечени, но имаха уморен вид. Сигурно бяха работили цяла нощ и на сутринта бяха пристигнали отнякъде със самолет. Най-вероятно от Вашингтон.

— Може ли да седнем? — запита Дъфи.

— Разбира се — отвърнах аз. Но в един евтин хотел това не беше толкова лесна работа. Имаше един-единствен стол. Беше прибран под малкото бюрце, притиснато между стената и шкафа с телевизора. Дъфи го измъкна оттам и го обърна към леглото. Аз се настаних откъм страната на възглавниците. Елиът приседна внимателно в другия край, като положи куфарчето до себе си. Той продължаваше да се усмихва дружелюбно, а пък аз, кой знае защо, не намирах нищо фалшиво в усмивката му. Дъфи изглеждаше страхотно на стола. Височината на седалката й беше тъкмо по мярка. Беше с къса пола и черни найлонови чорапи, които леко просветляваха на коленете, където бяха най-изпънати.

— Вие сте Ричър, нали така? — запита Елиът. Отместих поглед от краката на Дъфи и кимнах. От такива като тях можеше да се очаква да знаят кой съм.

— Стаята се води на името на някой си Калхун — отбеляза Елиът. — Заплатена е в брой, за една нощ.

— Навик — казах аз.

— Днес ли си тръгвате?

— Трудно ми е да правя планове за повече от ден напред.

— Кой е тоя Калхун?

— Вицепрезидентът на Джон Куинси Адамс — казах аз. — Стори ми се подходящо за хотел като този. Отдавна вече изчерпах имената на всички президенти и минах на вицепрезидентите. Калхун е особен случай. Подал оставка, за да участва в сенатски избори.

— И бил ли е избран?

— Това не знам.

— А защо под фалшиво име?

— Навик — повторих аз.

Сюзан Дъфи беше вперила поглед в мен. Но не като в някакъв хахо. Сякаш й бях интересен. Или може би смяташе, че това е особено ценен подход при разпита. Навремето, когато самият аз водех разпити, постъпвах по същия начин. Деветдесет процента от задаването на въпроса е умението да изслушаш отговора.

— Говорихме с един военен полицай на име Пауъл — каза тя. — Помолили сте го да идентифицира собственика на автомобил по регистрационния номер.

Гласът й беше плътен, топъл и леко дрезгав. Не отговорих.

— Нашият компютър е програмиран така, че да сигнализира при задаване на този конкретен номер — продължи тя. — Още щом постъпи запитването за справка, ние вече знаехме. Веднага му позвънихме и го запитахме каква е причината за неговия интерес. Той ни каза, че запитването е постъпило от вас.

— Каза го с нежелание, надявам се — подметнах аз.

Тя се усмихна.

— Вашият приятел се опомни достатъчно бързо, за да ни даде грешен телефонен номер. Нямате причини да се притеснявате за колегиалността му.

— Но накрая ви даде и верния.

— Едва след като го заплашихме.

— Значи все пак военната полиция не е като едно време.

— За нас това е важен проблем — каза Елиът. — И той го разбра.

— Така че сега за нас и вие сте важна личност — добави Дъфи.

Извърнах глава встрани. Колкото и да съм извън играта, при тези нейни думи усетих лека тръпка. Започнах да си мисля, че от двамата сигурно тя е шефът. И страшно я биваше да разпитва.

— Цивилен гражданин иска справка за номер на автомобил — каза Елиът. — За какво ли му е нужно това? Може би автомобилът със съответния номер е чукнал леко неговия. Може да е сгазил човек и шофьорът да е избягал. Но нали затова си има полиция? А пък вие току-що сам ни казахте, че нямате кола.

— Може значи да сте видели някого да се вози в колата — каза Дъфи.

Тя остави въпроса си недоизказан. Като хубав малък капан. Параграф 22. Ако човекът, когото си видял в колата, е твой приятел, значи ти си мой враг. Ако пък ти е враг, аз съм готова да ти стана приятел.