Лий Чайлд - Сметки за разчистване

Дъфи и Елиът дойдоха точно навреме. Бяха облечени с черни шлифери, целите на токички и ремъчета. Все едно, че си бяха сложили на врата табелки с надпис Федерални агенти от Вашингтон. Двамата седнаха до мен — Дъфи отляво, Елиът отдясно. Аз се облегнах назад, а те се наведоха напред с лакти върху коленете.

— Санитари извадили някакъв мъж от океана — каза Дъфи. — Това станало преди около десет години, малко на юг от Юрика, Калифорния. С две огнестрелни рани в главата и една в гръдния кош. Малки входни отверстия, вероятно от пистолет .22-ри калибър. Предположили, че е хвърлен от скалите.

— И е бил жив, когато са го намерили? — попитах, макар вече да знаех отговора.

— Едва дишал — отвърна тя. — Черепът му бил пробит, имал и куршум, заседнал в близост до сърцето. Освен това му били счупени едната ръка, двата крака и тазът. На всичко отгоре бил полуудавен. Оперирали го в продължение на петнайсет часа без прекъсване. После цял месец бил в интензивно отделение и още шест месеца в болница за възстановяване.

— Самоличност?

— Нямал никакви документи в себе си. В картона бил записан като Джон Смит.

— Не са ли се опитали да го идентифицират?

— Отпечатъците му не фигурирали никъде — уточни тя. — Не бил обявен за издирване. Никой не дошъл да го потърси.

Кимнах. Компютърът, разпознаващ пръстови отпечатъци, казва това, което му е зададено да казва.

— И какво после? — запитах.

— После се възстановил — рече тя. — Вече били минали шест месеца и се чудели какво да го правят, когато той внезапно поискал да го изпишат и си тръгнал. Повече не го видели.

— Не им ли е казал кой е?

— Получил амнезия, нещо неизбежно в условията на мозъчна травма. Допуснали, че действително може да не помни нищо около самия инцидент, както и от предходните ден-два. От друга страна обаче, според тях би трябвало да си спомня по-ранни събития, докато той явно се преструвал, че и това не помни. Епикризата му е доста подробна. С психиатрични експертизи и така нататък. Разпитвали го най-редовно. Но той бил голям инат. Не им казал и дума за себе си.

— Какво е било физическото му състояние при изписването?

— Доста прилично. Имал видими белези от повърхностни рани, това е всичко.

— Е, добре — рекох аз. После вдигнах глава и се загледах в небето.

— Кой е бил той?

— Вие как мислите?

— Малокалибрени входни отверстия в главата и гръдния кош — обади се Елиът. — И после хвърлен в океана. Прилича ми на екзекуция. От наемен убиец. Тоя човек е свързан с организираната престъпност.

Не казах нищо. Продължавах да гледам небето.

— Е, кой е бил? — настоя Дъфи.

Продължавах да гледам към небето, докато мислите ми ме върнаха десет години назад във времето, към един съвсем различен свят.

— Разбирате ли нещо от танкове? — запитах.

— От бойни танкове ли? С вериги и оръдия? Не особено.

— Няма нищо особено за разбиране — казах аз. — Танкът си е танк. Желателно е да се движи бързо, добре би било да е що-годе надежден, а ако е и икономичен на гориво, още по-хубаво. Но ако си представим, че вие имате един танк и аз имам един, и ни изправят един срещу друг, знаете ли какво всъщност трябва да ви интересува най-много?

— Какво?

— Дали сте в състояние да ме гръмнете, преди да съм ви гръмнал аз. Това е, което трябва да се запитате. Ако сме на два километра разстояние, дали вашето оръдие може да ме достигне. Или моето вас.

— Е, и?

— Разбира се, физиката си е физика, но най-вероятният отговор е: ако вие можете да ме гръмнете от два километра, сигурно и аз мога да ви гръмна. Значи решаващото е друго. Боеприпасите. Ако се дръпна още двеста метра назад и вашият снаряд се удари в мен и рикошира встрани, дали аз разполагам със снаряд, който да се удари във вас и да не рикошира, а да ви види сметката. Затова са танковете. Мъжът, намерен в океана, беше офицер от военното разузнаване, който изнудваше оръжеен специалист.

— А как попадна в океана?

— Вие гледахте ли Пустинна буря по телевизията?

— Аз я гледах — каза Елиът.

— Да оставим умните бомби. Звездата на представлението беше основният боен танк М1А1 „Ейбрамс“. Съотношението между унищожени иракски и наши танкове беше четиристотин на нула, а иракчаните се сражаваха с най-доброто, което можеше да се купи където и да било по света. Но поради самия факт, че войната се предаваше по телевизията, светът вече ни беше видял картите, така че веднага трябваше да се заемем да измисляме още по-големи чудеса за следващия път, когато потрябват.