Лий Чайлд - Сметки за разчистване

— Имаше вид на заможен човек — казах аз. — Скъп кашмирен балтон, кожени ръкавици, копринен шал. На човек, свикнал да го вози лимузина с шофьор. На човек, който нищо друго не признава.

— А поздрави ли шофьора?

— Това не знам.

— Трябва да му съставим профил — каза Дъфи. — Нужно ни е да знаем обстоятелствата. Ползвал е колата на Бек, но дали е приличал на човек, уверен в правото си да я ползва? Или на някой, който приема това за лична услуга?

— Определено имаше вид, сякаш това му се полага по право — казах аз. — Сякаш я ползва най-редовно.

— Значи е равен на Бек?

Вдигнах рамене.

— Или негов шеф.

— Най-много съдружник — каза Елиът. — Нашият приятел от Лос Анджелис не би дошъл тук на крака, за да се срещне с някоя дребна риба.

— Не виждам Куин като нечий съдружник — казах аз.

— Що за човек беше той?

— Нормален — казах аз. — Що-годе. Като за разузнавач.

— Ако изключим, че е бил шпионин — каза Елиът.

— Да — съгласих се. — Ако изключим това.

— Както и че досието му е заличено.

— Това също.

Дъфи се бе умълчала и мислеше напрегнато. Почти съм сигурен, че разсъждаваше как би могла да ме използва. Не че имах нещо против.

— Ще останете ли още в Бостън? — запита тя накрая. — Където можем да ви открием?

Аз казах „да“ и те си тръгнаха. Така приключи ден пети.

В един бар някакъв мародер ми пробута билети за бейзболните мачове на астрономическа цена. По-голямата част от ден шести и седми прекарах на Фенуей Парк. „Ред Сокс“ бяха в плачевна форма. Петъчният мач се проточи до късно. Почти целия ден осми спах, едва привечер заех позиция пред залата на симфоничния оркестър. Казах си, че Куин може да има абонамент за целия сезон, но той не се появи. Пред очите ми беше все онази сцена, когато едва не се бяхме сблъскали, и начинът, по който ме бе погледнал тогава. Може би просто беше раздразнен от тълпите по тротоара. А може би имаше и нещо повече.

Сюзан Дъфи ми се обади отново сутринта на ден девети. Гласът й звучеше различно от друг път. Като на човек, който много е размишлявал.

— Бъди в дванайсет на обяд във фоайето на хотела — каза тя.

Дойде с кола. Сама. Колата й беше „Форд Торъс“, най-базисната възможна модификация. Порядъчно мръсен отвътре. Държавна машина. Самата тя беше с избелели джинси, хубави удобни обувки и охлузено кожено яке. Косата й беше току-що измита и сресана назад. Седнах до нея, тя потегли стремително, пресече шестте платна на булеварда и се насочи право към тунела за Мас Пайк.

— Закари Бек има син — каза тя.

Колата летеше през извития тунел; докато се усетя, излязохме под бледото априлско слънце от другата страна, точно зад стадиона „Фенуей“.

— Студент предпоследна година — продължи тя. — В някакъв смотан провинциален колеж по изкуствата, при това недалеч оттук. Един негов съвипускник ни поразказа това-онова, а в замяна ние му обещахме да си затворим очите за някакъв малък проблем с дрога. Синът се казва Ричард Бек. Не е особено популярен сред студентите, минава за особняк. Преди около пет години преживял премеждие, от което му останала сериозна травма.

— Какво премеждие?

— Бил е отвлечен.

Замълчах.

— Не разбираш ли? — каза Дъфи. — Имаш ли представа колко отвличания на обикновени хора стават в днешно време?

— Не — отвърнах аз.

— Нито едно. Няма такова престъпление. Значи тук става дума за преразпределение на територии в престъпния свят. Това доказва, че бащата е престъпник.

— Доста произволно тълкуване.

— Да, но звучи твърде убедително. При това полицията не е била уведомена. Каквото и да е станало, проблемът е бил решен по частен път. При това не много умело. Съвипускникът твърди, че на Ричард Бек му няма едното ухо.

— Е, и?

Тя не отговори. Известно време кара мълчаливо. Движехме се на запад. Аз се излегнах назад и я наблюдавах с крайчеца на окото си. Беше висока, стройна и хубава, с блестящи, живи очи. Без грим. Една от онези жени, които нямат нужда да се гримират. Беше ми много приятно да се оставя тя да ме вози. Но тя не просто ме возеше. Караше ме нанякъде. Това беше ясно. Беше дошла с готов план.

— Разучих цялото ти служебно досие — каза. — В най-големи подробности. Ти си забележителна личност.

— Не чак толкова — отвърнах аз.

— Освен това носиш голям номер обувки — добави тя. — Това също е добре.

— Защо?

— Ще видиш.

— Кажи ми сега.

— Ние си приличаме — каза тя. — Ние двамата, ти и аз. Имаме нещо общо помежду си. Аз искам да се добера до Закари Бек, за да си прибера агентката. А ти, за да намериш Куин.