Лий Чайлд - Сметки за разчистване

— Съжалявам — казах аз. — Не съм го виждал преди.

— Не съжалявайте — каза Дъфи, като се наведе напред. — За нас е по-добре, ако не е бил този, когото сте видели снощи. Ние вече знаем кой е. Предпочитаме да сте видели някой от съучастниците му. Така бихме могли да се опитаме да се доберем до него.

— Че не може ли направо?

Неловко мълчание. Стори ми се, че са леко смутени.

— Имаме проблем — каза накрая Елиът.

— На мен ми се стори, че разполагате с доста солидни улики срещу латиноса. Имате и снимки, от които е ясно, че се познава с този Бек.

— Снимките не са редовни — каза Дъфи. — Направих грешка.

Още мълчание.

— Гаражът се оказа частна собственост — каза тя. — Намира се под сграда с фирмени офиси. А аз нямах заповед за обиск. Според Четвъртата поправка тези снимки нямат правна стойност.

— Не може ли да излъжете? Да кажете, че сте били на позиция извън гаража?

— Физически е невъзможно. Защитата веднага ще го установи по вътрешното разположение на сградата и целият ни доказателствен материал ще рухне.

— Важно ни е да знаем кого сте видели — каза Елиът.

Не отговорих.

— Наистина ни е важно — добави Дъфи. Каза го тихо, но с глас, способен да накара всеки мъж да се хвърли от най-високата сграда. При това нямаше никаква преструвка. Никаква женска хитрост. Тя дори не си даваше сметка колко е убедителна. Просто й беше важно да знае.

— Защо? — запитах.

— Защото трябва да поправя грешката си.

— Всички правим грешки.

— Изпратихме наш агент да разследва Бек — каза тя. — Под прикритие. Жена. И тя изчезна.

Мълчание.

— Кога? — попитах аз.

— Преди месец и половина.

— Търсихте ли я?

— Не знаем къде да търсим. Не знаем къде ходи Бек. Не знаем дори къде живее. Няма имоти, регистрирани на негово име. Сигурно къщата му е собственост на някаква фиктивна корпорация. Все едно игла в копа сено…

— Не сте ли опитвали да го проследите?

— Опитвали сме. Той има шофьори и бодигардове. Твърде добри са.

— Твърде добри за Агенцията?

— Твърде добри са за нас. Ние действаме сами, на своя глава. Откакто направих оня гаф, Министерството свали от себе си всякаква отговорност за операцията.

— Макар да има изчезнал агент?

— Те не знаят, че има изчезнал агент. Включихме я, след като ни закриха. Операцията не е разрешена. Не се води никъде.

Зяпнах я изумен.

— Цялата тази операция не съществува — добави тя.

— Че как я провеждате?

— Аз съм ръководител на екип. Нямам пряк началник да ми се бърка в рутинната работа. Просто се правя, че се занимавам с нещо друго, докато всъщност се занимавам с това.

— И никой не знае, че тази жена е изчезнала?

— Само моят екип — каза тя. — Седем души. А сега и вие.

Не казах нищо.

— Дойдохме направо при вас — каза тя. — Трябва ни човек, който да ни помогне да направим пробив. Защо иначе да бием толкова път в неделя сутрин?

В стаята беше тихо. Поглеждах ту нея, ту Елиът, ту отново нея. Те имаха нужда от мен. А аз от тях. Освен това ми харесваха. И то много. Бяха честни, симпатични хора. Като най-добрите, с които някога бях работил.

— Ясно — казах аз. — Ще направим сделка. Информация срещу информация. Ще видим и как ще потръгне между нас. И ще караме нататък.

— Какво ви е нужно?

Казах й, че ми е нужен достъп до болничния архив на градче на име Юрика в Калифорния отпреди десет години. Казах й какво точно да търси. Казах й също, че ще бъда в Бостън, докато не се свърже с мен. Предупредих я да не оставя никакви документни следи след себе си. После те си тръгнаха и през следващите ден-два нищо не се случи. Нито ден трети, нито ден четвърти донесоха нещо ново. Помотах се наоколо. За кратко време Бостън е доста приемлив. Той е това, което наричам град за два дни. След втория ден обаче започва да омръзва. Но при мен почти с всеки град е така. Аз съм твърде неспокойна личност. С настъпването на ден пети започнах да полудявам. Бях готов да приема, че са забравили за мен. Смятах да се откажа и да хвана пътя. Мислех си за Маями. Там щеше да е доста по-топло. Ала късно следобед телефонът ми иззвъня. Беше тя. Приятно ми стана да чуя гласа й.

— Идваме — каза. — Чакай ни до онази голяма конна статуя на кой беше там, край Алеята на свободата, точно в три.

Като място за среща не беше много акуратно описано, но се сетих какво има предвид. Статуята се намираше в северния край на алеята, близо до някаква църква. Беше ранна пролет, времето беше студено и не ставаше за безцелни разходки на открито, но аз все пак отидох доста по-рано. Седнах на една пейка до някаква жена, която пускаше трохи хляб на лястовиците и гълъбите. Тя ми хвърли бърз поглед и се премести на друга пейка. Птиците в краката й се бутаха и лакомо кълвяха в пръстта. Воднистото слънце се бореше с няколко дъждовни облака. Човекът на коня се казваше Пол Ривиър. Смътно си спомних, че имаше някаква връзка с Войната за независимост.