Лий Чайлд - Сметки за разчистване

— Вие, младежи, закусвали ли сте? — запитах аз.

— Да — отвърна тя.

— Е, и аз също.

— Знаем — каза тя. — Рум сървис, чиния палачинки, не много, с едно рохко яйце отгоре. И голяма кана черно кафе. Поръчано в седем и четирийсет и пет, сервирано в седем и петдесет и четири, платено в брой, плюс три долара бакшиш за келнера.

— А дали ми се услади, знаете ли?

— Във всеки случай сте си изяли всичко.

Елиът щракна заключалката на куфарчето си и вдигна капака. Извади сноп книжа, пристегнати с ластик. Хартията изглеждаше нова, но написаното върху нея беше размазано. Фотокопия на факсове, правени вероятно през нощта.

— Служебното ви досие — каза той.

В куфарчето му се виждаха и някакви снимки. Гланцови, черно-бели, формат двайсет на двайсет и пет. Вероятно правени от разстояние при наблюдение на обект.

— Вие сте служили тринайсет години във военната полиция — каза Елиът. — Повишен сте по бързата процедура през всички чинове от младши лейтенант до майор. С много медали и отличия. Началниците са ви харесвали. Били сте добър. Много даже.

— Благодаря — казах аз.

— Може да се каже, дори повече от добър. Единственият, до когото са прибягвали при определени случаи.

— Може и така да се каже.

— И въпреки това са допуснали да се лишат от вас.

— Бях СЛОС-нат — казах аз.

— Били сте слоснат? — повтори Дъфи.

— Съкращения на личния офицерски състав. В армията много си падат по инициалите. Студената война беше свършила, последва орязване на военните разходи, свиване на общата численост и тъй нататък. Не им трябваха повече хора за определени случаи.

— Но армията продължава да си съществува. Не са орязали всички.

— Не, не са.

— А защо тъкмо вас?

— И да ви кажа, едва ли ще разберете.

Той не се опита да спори.

— Бихте могли да ни помогнете — каза Дъфи. — Кого видяхте в колата?

Не отговорих.

— Имаше ли дрога в армията? — залита Елиът.

Аз се усмихнах.

— Какво е една армия без дрога! — казах. — Военните си падат по дрогата. Германците изобретиха екстази. Уж за потискане на апетита. ЦРУ измисли ЛСД, изпробва го на американски войници. Армията е това, което й тече във вените.

— Нещо като увеселително заведение, а?

— Средната възраст на един новобранец е осемнайсет години. Вие какво очаквате?

— Наркотиците бяха ли проблем?

— Ние гледахме да не го раздуваме. Някой си излязъл в градски отпуск, взел, че изпушил една-две цигари в леглото с мацката, голяма работа! Едва ли не предпочитахме да пушат трева, вместо да се налокат с бира и да се сбият. Извън казармата беше по-добре да са хрисими, отколкото да буйстват.

Дъфи погледна към Елиът и той изчопли с нокът снимките от дъното на куфарчето. Подаде ми ги. Бяха четири на брой. Всичките зърнести и леко размазани. На всяка се виждаше същият кадилак, който бях забелязал предишната вечер. Познах го по номера. Беше паркиран в някакъв обществен гараж. До багажника бяха застанали двама типове. На две от снимките капакът беше затворен. На другите две — отворен. Двамата гледаха нещо вътре. Не можеше да се каже какво. Единият беше латиноамериканец. Другият беше по-възрастен, бял и с костюм.

Сигурно Дъфи бе наблюдавала лицето ми.

— Не е ли това мъжът, когото видяхте?

— Не съм казвал, че съм видял някого.

— Латиноамериканецът е крупен наркотрафикант. Всъщност главният дистрибутор за целия район на Лос Анджелис. Не може да го докажем, разбира се, но иначе знаем всичко за него. Седмичната му печалба сигурно възлиза на милиони. Живее като император. И при все това е дошъл на крака до Портланд, щата Мейн, за да се срещне с този, другия.

Пипнах с пръст една от снимките.

— Това в Портланд ли е?

Дъфи кимна.

— В един обществен гараж в центъра. Преди около два месеца. Аз лично направих снимките.

— Че кой тогава е другият?

— Не сме сигурни. Разбира се, проверихме номера на кадилака. Води се регистриран на някаква корпорация на име „Бизар Базар“. Със седалище в Портланд, щата Мейн. Доколкото знаем, започнала е като някаква невзрачна фирмичка за внос на разни ориенталски джунджурии. Сега се специализира в персийски килими. И доколкото знаем, собственик на тази фирма е някакъв тип на име Закари Бек. Предполагаме, че на снимката е самият той.

— Което означава, че е нещо огромно — допълни Елиът. — Ако тоя приятел от Лос Анджелис е готов да долети до другия край на страната, за да се срещне с него, значи Бек стои поне с две стъпала по-високо. А да си две стъпала над тоя тип, значи си направо в стратосферата, повярвайте ми. Нашият Закари Бек е голяма клечка, а си прави шегички с нас. Килими внасял, моля ви се!