Лий Чайлд - Сметки за разчистване

— И? — запита Дъфи.

— Ако искате един снаряд да отива по-надалеч и да удря по-силно, трябва да увеличите количеството на метателния заряд. Или да намалите теглото на проектила. Или и двете. Разбира се, ако наблъскате в гилзата прекалено голям метателен заряд, трябва да отнемете нещо по-съществено някъде другаде, за да остане теглото постоянно. Точно това и направиха. Произведоха проектил без взривен заряд. Което може да ви се стори доста налудничаво, нали така? Как може снаряд без взрив? Като се удари в танка, какво ще направи? Ще отскочи встрани като гумена топка? Но не, те промениха формата на проектила. Измислиха нещо, което прилича на гигантска стрела. С опашни перки и прочие. Отлята е от сплав на волфрам и обеднен уран. Двата метала с най-голяма плътност в природата. Тази стрела лети много бързо и отива много надалеч. Нарекоха я „издължен дълбоко проникващ орган“.

Дъфи ме погледна за миг изпод спуснатите си клепачи, усмихна се и едновременно с това се поизчерви. Аз й се усмихнах в отговор.

— Разбира се, усетиха се навреме и веднага смениха названието. Сега се нарича БППОСОАК. Нали ви казах, че военните си умират за инициали. Ще рече „бронепробивен проектил с опашни стабилизатори и отпадащ аеродинамичен кожух“. На практика се задвижва от свой собствен ракетен двигател. Забива се във вражеския танк с огромна кинетична енергия, която при удара се превръща в топлинна, точно както са ви учили в гимназията. Прогаря бронята и изпълва вътрешността на танка със струя от разтопен метал, която убива на място танкистите и възпламенява всякакви запалими или взривни материали. Хитро измислено. Както и да удари танка, все го обезврежда. Ако бронята е прекалено дебела или разстоянието е твърде голямо, това нещо, дори да не пробие докрай, се забива донякъде и раздробява долните слоеве на бронята на парченца, които се разхвърчават във вътрешността на танка като шрапнел. Екипажът става на кайма, все едно си прекарал жаба през мелничка за кафе. Невероятно оръжие!

— И какво общо има намереният в океана?

— Той беше измъкнал чертежите и всички технически данни от човека, когото изнудваше. Малко по малко, лист по лист, през един продължителен период от време. Ние го наблюдавахме. Знаехме точно какво прави. Възнамеряваше да продаде всичко това на иракското разузнаване. Иракчаните държаха да са добре подготвени за следващата война. Докато нашата армия не желаеше това.

Елиът се облещи.

— И те са го очистили?

Поклатих глава.

— Изпратихме двама служители от военната полиция да го арестуват. Стандартна процедура, напълно законна, нищо скрито-покрито, повярвайте ми. Но стана фал. Той се измъкна. Щеше да се скрие. А това беше нещо, което армията в никакъв случай не искаше да допусне.

— И тогава го очистиха, така ли?

Гледах към небето и мълчах.

— Това вече не беше по стандартната процедура, нали така?

Не отговорих.

— Било е неофициално и без разрешение — продължи той. — Прав ли съм?

Мълчах.

— Но е останал жив — каза Дъфи. — Как се казва?

— Куин — отвърнах аз. — Най-големият злодей, когото някога съм срещал.

— И вие го видяхте в колата на Бек в събота вечер?

Кимнах.

— Дойде да го вземе пред концертната зала.

Дадох им всички подробности, с които разполагах. Но още докато ме слушаха, съзнавах, че информацията ми е безполезна. Не можеше да се допусне, че Куин все още използва някогашната си самоличност. Единственото, което можех да им предложа, беше физическото описание на един около петдесетгодишен мъж, с нищо незабележим, ако не се смятат двата белега от куршуми на челото му. Беше по-добре от нищо, но едва ли щеше да им помогне много.

— Защо не са открили отпечатъците му в компютъра? — запита Елиът.

— Били са изтрити — казах аз. — Цялото му досие е заличено. Сякаш никога не е съществувал.

— А защо не е умрял?

— Заради калибъра — отвърнах аз. — Стандартното оръжие за агенти под прикритие е .22-калибров пистолет със заглушител. Не е много мощно.

— Дали човекът е опасен още?

— Не и за армията — отвърнах аз. — Той е бита карта. Все пак, минали са десет години. Скоро БППОСОАК ще е за музея. Както и самият танк „Ейбрамс“.

— Защо тогава се опитахте да го издирите?

— Защото в зависимост от това, което помни, би могъл да бъде опасен за човека, който се опита да го обезвреди.

Елиът кимна, но не каза нищо.

— Имаше ли вид на важна личност? — запита Дъфи. — В събота вечер, в колата на Бек?