Лий Чайлд: Сметки за разчистване

— На какво разстояние са? — запитах хлапака.

Не отговори. Примрял от страх, той се бе свил в ъгъла на седалката, колкото се може по-далеч от мен. Очите му бяха вперени в тавана. С дясната си ръка се бе хванал за дръжката на вратата. Имаше бледа кожа и дълги пръсти.

— Колко далеч зад нас са? — повторих аз.

Двигателят боботеше оглушително.

— Ти уби полицай — каза хлапакът. — Тоя старец беше полицай, нали разбираш?

— Разбирам.

— И ти го застреля.

— Случайно — рекох аз. — На какво разстояние са?

— Той ти показа значката си.

— На какво разстояние са?

Хлапакът се размърда на седалката, извърна се и се сниши леко, за да изравни линията на погледа си с малките прозорчета в задната част на вана.

— На трийсетина метра. — Говореше задавено, може би от уплахата. — Близо са. Единият се е навел през прозореца. Държи пистолет.

Точно в този миг, през рева на двигателя и свистенето на гумите, се чу далечен изстрел. Вдигнах колта от седалката до себе си. После го пуснах. Беше празен. Вече бях стрелял шест пъти с него. Един радиатор, две гуми, двама похитители. И един полицай.

— В жабката — казах.

— Редно е да спреш. Да им обясниш. Ти ми помагаше. Беше нещастна случайност. — Докато говореше, не гледаше в мен, а през задните прозорци.

— Убил съм полицай — казах с колкото се може по-равен глас. — Това им стига. Останалото не ги интересува. Защо и как, все тая.

Хлапакът не отговори.

— В жабката! — повторих аз.

Той се обърна напред, напипа копчето и отвори капака. Вътре имаше друг „Колт Анаконда“. Абсолютно идентичен с първия. От лъскава бяла неръждаема стомана, зареден. Взех го от ръцете му. Свалих прозореца докрай. Вътре нахлу ураган от студен въздух. А с него и пукот от изстрели. Зад нас се стреляше. Бързо, настойчиво и непрестанно.

— По дяволите! — изругах аз.

Хлапакът мълчеше. Изстрелите не спираха — приглушени от разстоянието, яростни, накъсани. Как така не ни улучваха?

— Лягай на пода! — казах аз.

Плъзнах се настрани и долепих лявото си рамо плътно до рамката на вратата. После се извих докрай надясно и назад, докато ръката ми с пистолета се подаде през прозореца, успоредно на каросерията. Стрелях веднъж. Хлапакът ме погледна с разширени от ужас очи и се смъкна надолу в пространството между седалката и таблото, като покри главата си с ръце. Секунда по-късно задното стъкло на три метра зад мястото, където преди това беше главата му, се пръсна на парчета.

— По дяволите! — изругах отново. Изнесох се плътно до банкета, откъдето имах по-добър ъгъл на стрелба, и отново стрелях назад.

— Искам да гледаш назад — казах. — Само не си подавай главата много нагоре.

Хлапакът не помръдна.

— Изправи се — повторих аз. — Искам да гледаш назад. Хайде!

Той се понадигна и се извърна. Проточи шия достатъчно високо, за да види разбитото задно стъкло. Усетих го как пресметна, че главата му е била точно на пътя на куршума.

— Ще забавя малко — казах аз. — Ще отбия леко встрани, за да ме задминат.

— Недей — каза хлапакът. — Нещата все още могат да се оправят.

Не го послушах. Намалих скоростта до осемдесет и отбих плътно вдясно. Охраната на колежа инстинктивно се изнесе встрани, за да ме задмине. Когато се изравнихме, аз изстрелях последните си три патрона. Предното стъкло се пръсна, колата занесе по шосето, сякаш бях улучил шофьора или пък някоя от гумите. Предницата й заора в отсрещния банкет, колата подскочи, прегази посадените крайпътни храсти и се загуби от поглед. Пуснах празния револвер на седалката до себе си, вдигнах стъклото и натиснах докрай газта. Хлапакът мълчеше. Просто седеше, вперил поглед назад. Разбитото задно стъкло на вана виеше зловещо от въздушното течение.

— Е — казах аз, — сега вече можем да си ходим кой откъде е.

Хлапакът се обърна и ме изгледа.

— Ти луд ли си? — запита той.

— А ти имаш ли представа как се постъпва с човек, застрелял полицай? — отвърнах аз.

Той не отговори. Около половин минута — близо километър — пътувахме мълчаливо, като само примигвахме, пухтяхме задъхано и гледахме пътя пред себе си като хипнотизирани. Вътрешността на вана беше пълна с остра миризма на барут.

— Беше нещастен случай — казах аз. — Не мога да го съживя. Тъй че го забрави.

— Кой си ти? — попита той.

— А ти кой си? — отвърнах с въпрос.

Той млъкна. Дишаше тежко. Погледнах в огледалото. Пътят зад нас беше пуст. Пред нас също. От двете ни страни нямаше нищо. Бяхме насред полето, на десет минути от най-близкото голямо кръстовище.