Хорхе Букай - Нека ти разкажа

Слушах Хорхе в захлас не толкова заради това, което казваше, а защото се питах какво ли би означавало да живея без напрежение, в мир със себе си, спокойно, без да препускам и без непрекъснато да се питам: „Какво правя тук?“.

Но откъде да започна?

— Първо — продължи Хорхе, сякаш отгатнал мислите ми — и преди всичко, трябва да обезвредим един капан, заложен ни още от малки. Този капан е една мисъл, която така се е вкоренила в нас, че е станала и явно, и подсъзнателно част от нашата култура:

Ценно е само онова, което се постига с усилие.

Както биха казали американците, това е bullshit (глупости). Всеки разбира от собствен опит, че това не е вярно, и все пак организираме живота си така, сякаш това твърдение е безспорна истина. Преди години описах един клиничен синдром, от който страдаме или сме страдали всички, макар да не фигурира в трактатите по медицина и психология. Реших да го нарека „Синдром на обувката, по-малка с два номера“ и сега ще видиш защо.

Един мъж влиза в магазин за обувки и любезният продавач се приближава до него:

— Мога ли да ви помогна, господине?

— Искам чифт черни обувки като онези на витрината.

— Разбира се, господине. Да видим, сигурно търсите номер… четирийсет и първи. Нали?

— Не. Искам трийсет и девети, моля.

— Извинете, господине. От двайсет години работя като продавач и съм сигурен, че вашият номер трябва да е четирийсет и първи. Може би четирийсети, но не и трийсет и девети.

— Искам трийсет и девети, моля.

— Извинете, ще позволите ли да ви измеря ходилото?

— Мерете каквото искате, но на мен ми трябва чифт обувки номер трийсет и девет.

Продавачът изважда от чекмеджето онзи странен инструмент, с който продавачите на обувки мерят стъпалото, и възкликва доволно:

— Виждате ли? Нали ви казах: носите четирийсет и първи номер.

— Я ми кажете кой ще плати обувките — вие или аз?

— Вие.

— Добре. Тогава ще ми дадете ли трийсет и девети номер?

Изненадан, но и примирен, продавачът отива да донесе чифт обувки номер трийсет и девет. Пътьом разбира каква е работата: обувките сигурно не са за този мъж, а за подарък.

— Ето ги, господине, номер трийсет и девети, черни.

— Ще ми дадете ли обувалка?

— Ще ги обуете ли?

— Да, разбира се.

— За вас ли са?

— Да! Ще ми донесете ли обувалка?

Този крак не може да влезе в тази обувка без обувалка. След дълги напъни и всевъзможни опити клиентът успява да напъха цялото си стъпало в обувката.

Прави няколко крачки по килима, но все по-трудно, охкайки и пъшкайки.

— Добре. Ще ги взема.

Като си представя как тези обувки трийсет и девети номер убиват пръстите на клиента, самият продавач усеща болки в краката.

— Да ви ги увия ли?

— Не, благодаря. Ще остана с тях.

Клиентът излиза от магазина и изминава криво-ляво трите преки до офиса си. Той работи като касиер в банка.

В четири следобед, след като престоява повече от шест часа прав с тези обувки, лицето му се разкривява, очите му се зачервяват и той вече рони сълзи.

Колегата му от съседната каса, който го наблюдава цял следобед, се тревожи за него.

— Какво става с теб? Зле ли ти е?

— Не. От обувките е.

— Какво им е на обувките?

— Стягат ме.

— Какво е станало? Намокри ли ги?

— Не. По-малки са с два номера.

— Чии са?

— Мои.

— Не разбирам. Не те ли болят краката?

— Страшно ми убиват.

— Ами тогава?

— Ще ти обясня — казва той и преглъща. — Малко са удоволствията в живота ми. Всъщност в последно време почти нямам приятни моменти.

— И какво?

— Обувките страшно ми убиват. Боли ужасно, така е… Но представяш ли си какво удоволствие ще изпитам след няколко часа, като се прибера у дома и ги събуя? Какво удоволствие, човече! Какво удоволствие!

— Истинска лудост, нали? Така е, Демиан, така е.

Такъв до голяма степен е моделът на нашето възпитание. Мисля, че и моята позиция е крайна, но все пак си струва да я изпробваме като дреха, за да видим дали ни приляга.

Аз смятам, че нищо истински ценно не може да се постигне с усилие.

Замислих се над последните му думи, груби и категорични:

— Напъните са… за запека.

— Освен че са тъпи, някои хора не приемат и помощ — оплаках се аз.

Дебелия се настани удобно и започна да разказва:

Някъде в края на селото се гушела малка къщурка, почти колибка. Отпред имало работилничка с инструменти, две стаи и кухня, а отзад — примитивна баня…