Хорхе Букай - Нека ти разкажа

Веднъж написах:

Не знам точно защо, но в един момент от живота си поех по труден и мъчителен път.

Всичко започна с един изблик на ревност към приятелката ми. Тя беше предпочела да се види със съученичките си от колежа и да отложи срещата ни. От този момент в главата ми започнаха да се въртят мисли и предчувствия, че я губя, и както винаги, изпитах болка.

Бях говорил в терапевтичния кабинет колко е важно да изживяваш загубите като такива, но в този момент наистина бях разстроен.

— Не виждам защо трябва да деля моето момиче с приятелките й, нито приятелите си — с техните момичета. Казвам го така, за да го чуя и да осъзная колко е тъпо. Моля те, помогни ми. Когато нещо е мое, смятам, макар да звучи допотопно, както ти казваш, че от мен зависи дали да го деля, или да не го деля с някого, и то в момента, в който аз пожелая. Затова е мое.

Хорхе остави чайника и започна да разказва:

Както си вървял разсеяно по улицата, той изведнъж я видял — голяма и красива златна купчинка. Слънцето я огрявало цялата и докосната от лъчите му, повърхността й проблясвала с многоцветни сияния, които я превръщали в нещо космическо, дошло от филмите на Стивън Спилбърг.

Останал за миг, гледайки я като хипнотизиран.

— На кого ли е? — запитал се.

Огледал се на всички страни, но не видял никого наоколо.

Накрая се приближил и я докоснал. Била топла.

Като прокарал пръсти по нея, му се сторило, че гладката й повърхност е в пълна хармония с блясъка и красотата й.

— Ще я взема — рекъл си.

Вдигнал я много внимателно и я понесъл извън града.

Захласнат, той навлязъл бавно в гората и се отправил към една поляна.

Там, под следобедното слънце, я положил внимателно на тревата, седнал и вперил поглед в нея.

— За пръв път имам нещо ценно. Нещо мое. Само мое! — помислили си и двамата.

— Когато придобием нещо и станем зависими от това нещо, кой кого притежава, Демиан?

Кой кого притежава?

Мислих дълго над някои думи, казани на миналия сеанс.

Излязох от кабинета, а те продължаваха да звучат в главата ми: нищожество, отрепка, егоист, заплес… Нещо ставаше в главата ми, някаква невероятна каша.

Отидох на следващия сеанс с „ясното намерение“, както казваше Хорхе, да продължа да говоря на същата тема.

— Хорхе — започнах аз, — винаги си защитавал егоизма като явен израз на самоуважение, на самолюбие в добрия смисъл… Но последния път ми говори за жалките хора и аз, усвоил от теб, разбира се, тъпия навик да търся в речника думите, които се въртят в главата ми, потърсих думата „жалък“.

— И какво?

— Там пише: „Алчен, низък, нещастен, беден“. Но знаеш ли какво? На мен изведнъж всичко ми се стори еднакво.

— Я да видим — отвърна Дебелия и отвори Речник на Кралската академия . — Тук пише още: „Нуждаещ се, оскъден, дребен“. И освен това, че думата е от арабски произход 8 8 На испански mezquino . — Б.пр. и идва от miskin , което значи „беден“…

… Може би сега ще намерим по-добро обяснение — продължи той. — Жалък трябва да е този, на когото му липсва — или той смята, че му липсва — най-важното. Който има нужда от нещо, което му липсва, за да не бъде така нищожен; който не обича да дава, защото не иска да дели с никого онова, което има; това е бедният нещастник, за когото няма друго, освен собствените му желания.

Хорхе направи дълга пауза, сякаш искаше да се сети за нещо, и аз се приготвих да чуя какво ще каже.

Веднъж в джунглата се появил бухал, който дълго живял затворен в клетка, и започнал да обяснява на животните човешките нрави.

Разказал им например, че хората в градовете оценявали способностите на артистите чрез конкурси, за да решат кои са най-добрите в дадена област: живопис, рисуване, скулптура, пеене…

Животните се запалили по идеята да усвоят нравите на хората и може би затова организирали начаса певчески конкурс, за който бързо се записали почти всички присъстващи — от кадънката до носорога.

Под ръководството на бухала, който знаел как стават нещата в града, се взело решение конкурсът да се проведе с тайно всеобщо гласуване на всички участници и така самите те да си бъдат жури.

Речено — сторено. Всички животни, дори човекът, се качвали на подиума, пеели и били повече или по-малко аплодирани от присъстващите. После отбелязвали на едно листче за кого гласуват и го пускали, сгънато, в голяма урна, пазена от бухала.