Хорхе Букай - Приказки за размисъл (Приказки за приспиване на деца и събуждане на възрастни)

28 ноември 1984 г.

Днес умря един човек.

Този човек беше мой приятел.

Този човек беше на 35 години.

В известен смисъл беше твърде млад, най-вече предвид възрастта, която статистиките отреждат на смъртта.

Време, достатъчно за стореното и напълно недостатъчно за всичко, останало тепърва да се прави.

Този човек беше интересно същество и чудесна личност, но най-вече беше необикновен индивид. Мненията за живота му са различни: някои го смятаха за непоносим педант, а други твърдяха, че притежаваше ясния разсъдък и липсата на скромност, присъщи на гениите. Аз го познавах по-добре от всички и мога да кажа, че не беше нито гений, нито педант. Беше човек, който се наслаждаваше на това, което прави, и понеже определяше себе си като хедонист, водеше, както може да се очаква, деен живот.

Този всеобхватен уклон към действието може би представляваше едно от най-големите препятствия, които срещаше в отношенията си с околните. Според него почти всички бяха твърде бавни или бездейни и поради причина, която ми се струва, че отгатвам, беше постоянно заобиколен от интелектуално лениви хора, които безмилостно критикуваше. В опит да изясня това поведение — може би за да го оправдая, — мисля, че той не само не се е смятал за гений, но и че цял живот е подозирал, че много дълбоко в себе си всъщност е идиот, некадърник, бездарник или просто човек, неспособен на какъвто и да е творчески акт.

Ако имаше нещо, което този мой приятел, който сега лежи тук, да обичаше повече от действието, то беше зрелищността на нещата. Любовите му трябваше да бъдат страсти. Вкусовете му — необятни. Работата му — несравнима. Енергията му — неизчерпаема. Поради това в професионално отношение беше чудесен специалист по катарзисна терапия. Никой не умееше да задейства пълен с емоционален заряд актинг така, както той. (Днес се питам дали не беше точно това, което винаги търсеше за себе си? В края на краищата той винаги се оплакваше, че не намира терапевт, способен да му окаже трайна помощ. Какво е искал? Може би терапевт като самия себе си…)

Всичко това, казано и видяно по този начин, го прави да изглежда възхитителен човек. Как да не се влюбиш в някой, който се отдаваше на всяко нещо, което правеше — голямо или малко, — с един и същ абсурдно безпределен ентусиазъм? Все пак лъскавата монета имаше и друго лице или както обичаше да казва той, същата тази действителност имаше друг, по-жалък образ… Може би отблъскващата страна в тази негова особеност или — защо не — двигателят на тези негови черти беше следният: Този човек се отегчаваше много лесно. Вероятно този бе единственият истински импулс на всички действия на моя голям приятел и колега. Той се увличаше и след това се отегчаваше от хората, работата, спорта, стиловете на обличане и на говорене. Ако трябва да сме честни, също така му дотягаха различните мирогледи и разбирания. Въпреки това, днес — когато по законите на живота е настъпил час за равносметка — трябва да призная, че имаше и неща, които никога не му омръзнаха. Живя за тях и с тях с цялата страст, с която се наслаждаваше или изстрадваше другите си преживявания. Най-яркият пример, който ми идва наум, е, че никога не го видях уморен, отегчен, раздразнен или пренебрегващ децата си.

(Дали това е изключението, което потвърждава правилото? Или просто му е липсвало време да се отегчи… За добро на паметта му, никога няма да узнаем.)