Хорхе Букай - Приказки за размисъл (Приказки за приспиване на деца и събуждане на възрастни)

После му хрумнало, че може би трябва да потърси много дърва — толкова, че никога да не свършат. Толкова много, че да горят вечно… Но бързо разбрал колко напразно щяло да бъде това усилие… Многото дърва щели да увеличат силата на огъня, но не и продължителността на пламъка…

Един монах в бяло расо, който вървял по пътеката, се спрял срещу Хорма̀.

Може би от чисто любопитство, а може би и от изненада, че вижда воин, потънал в толкова дълбок размисъл, монахът седнал срещу шумера и го загледал неподвижен, сякаш бил част от пейзажа. Няколко часа по-късно, когато слънцето вече залязвало, Хорма продължавал да мисли…

Толкова погълнат бил от мислите си, че не се изненадал ни най-малко когато монахът му заговорил:

— Какво ти е, войнико? Изглеждаш угрижен… Мога ли да ти помогна?

— Не ми се вярва — казал воинът. — Тази пещера, братко, е храмът на бог Готсу̀, когото преди пет луни нарекох свой покровител, към когото са отправени молитвите ми и който е висшият идеал на борбата ми. Скоро трябва да потегля и бих искал да го славя навеки, но не знам как да направя така, че пламъкът, който запалих да гори вечно.

Монахът поклатил глава и сякаш отгатнал пътя, който била изминала мисълта на война, казал:

— За да бъде пламъкът вечен, ти е необходимо нещо повече от дърва и масло…

— Какво ми трябва? — попитал Хорма̀ нетърпеливо — какво ми е нужно?

— Магия — казал простичко монахът.

— Но аз не съм магьосник, нито разбирам от магии…

— Само вълшебството може да направи пламъка вечен.

— Аз искампламъкът да бъде вечен — казал воинът. — Ако намеря вълшебството, можеш ли да ми гарантираш, че пламъкът за Готсу̀ ще е вечен?

— Да обещая? Преди седмица ти дори не подозираше за съществуването на този храм, посветен на Готсу̀… А днес искаш да му засвидетелстваш вечна почит. Това искаш днес. Нима можеш да гарантираш, че желанието ти ще бъде вечно?

Хорма̀ не отговорил.

Воинът разбрал, че никой не може да даде дума, че желанието му ще е вечно…

Монахът отново поклатил глава и се изправил. Приближил се до Хорма̀, поставил дланта си на гърдите му и казал:

— Ще ти разкрия една тайна…

Магията продължава само докато гори желанието!

Неочаквано се позвъни.

— Там ли си? — чух. — Време е!

— Идвам — отвърнах машинално.

— Става късно. Отвори вратата.

Беше ми дошло до гуша.

Замислих се да хвана чука и да го направя… с малко късмет бих могъл — само с един удар — да сложа край на безкрайното мъчение.

Ще е прекрасно.

Край на контрола…

Край на бързането…

Край на затвора!

Рано или късно всички ще разберат за стореното от мен…

Рано или късно някой ще реши да ме последва…

И след него може би друг…

И друг…

И много други ще се осмелят.

Верижна реакция, с която ще спрем за винаги потисничеството.

Навеки ще се отървем от тях.

Ще се отървем от тях във всичките им форми…

Скоро разбрах, че мечтата ми е невъзможна.

Че робството ни едновременно е и единствената ни надежда…

Ниесме създали тъмничарите си и сега — без тях — обществото няма как да съществува.

Трябва да призная…

Вече не можем да живеем без часовници!