Колийн Маккълоу: Птиците умират сами

— Не се тревожи, мамо. Какво от това, че съм избърсал няколко чинии. Най-малкото, с което мога да те облекча.

— Това ми е работата, Франк. Няма нищо.

— Ех, защо не можем да забогатеем, та да си вземеш прислужница.

— Празни мечти — каза тя, избърса зачервените си сапунени ръце в кърпата за чинии, опря ги на хълбоците си и въздъхна. Загледа сина си със смътна тревога, усетила горчивото му негодувание, по-силно от обикновения ропот на работника срещу неговата орис. — Франк, недей да мечтаеш за големи неща. Ще си навлечеш само неприятности. Ние сме хора от работническата класа, не можем да забогатеем и да имаме прислуга. Задоволявай се с това, което си, и с това, което имаш. Като приказваш такива неща, обиждаш татко, а той не го заслужава. Знаеш много добре. Той не пие, не играе комар и се трепе цял ден за нас. Не прибира в джоба си нито едно пени от припечеленото. Всичко дава за нас.

Мускулестите рамене се свиха нетърпеливо. Мургавото му лице помръкна и се изостри:

— А защо не бива да искаме повече от живота? Какво лошо има в това да искам да имаш прислужница?

— Лошо е, защото е невъзможно. Знаеш, че парите не стигат да продължиш учението си, а щом не си учил, какво друго можеш да станеш освен обикновен работник? Говорът ти, дрехите и ръцете ти показват, че изкарваш хляба си с тежък труд. Но не е срамно да имаш мазоли по ръцете си. Както казва татко, щом на един човек ръцете са мазолести, личи, че е честен.

Франк повдигна рамене и замълча. Всички чинии бяха прибрани. Фий извади кошничката си за шев и седна в стола на Пади до огъня, а Франк се зае с куклата.

— Клетата малка Меги! — възкликна той.

— Защо?

— Днес, докато онези негодници раздърпваха куклата й, тя само стоеше и плачеше, сякаш целият й свят загива. — Той погледна куклата, която отново беше с коса. — Агнес! Откъде ли е измислила това име?

— Сигурно ме е чула да говоря за Агнес Фортескю-Смайт.

— А като й дадох пак куклата, тя надникна в главата й и едва не примря от страх. Изплаши се от нещо в очите й — не знам какво.

— На Меги все й се привиждат разни неща.

— Жалко, че нямаме пари и по-малките да ходят на училище. Толкова са умни.

— О, Франк, ако мечтите бяха коне, и бедняците щяха да яздят — каза майка му уморено. Тя прокара трепереща ръка по очите си и мушна иглата за кърпене в кълбото сива прежда. — Не мога повече. Уморена съм и не виждам.

— Лягай си, мамо. Аз ще загася лампите.

— Чакай да стъкна огъня.

— Аз ще го направя.

Франк стана от масата и внимателно постави изящната кукла на сигурно място на бюфета зад една тава за сладкиши. Той не се страхуваше, че момчетата може пак да посегнат на нея — от неговото наказание те се бояха дори повече, отколкото от бащиния си гняв, защото у Франк имаше нещо свирепо. Към майка си и сестра си той никога не го проявяваше, но момчетата бяха го изпитали.

Фий го гледаше и сърцето й се сви. Франк излъчваше буйство и отчаяние, сякаш всеки момент щеше да си навлече беда. Поне да се разбираха по-добре с Пади! Но те никога не бяха на едно мнение и постоянно се препираха. Може би Франк твърде много се тревожеше за майка си или беше прекалено привързан към нея. Но в такъв случай вината беше нейна. И все пак това бе доказателство за любещото му сърце, за добротата му. Той искаше само да облекчи живота й. И тя отново се улови, че копнее за деня, когато Меги ще е достатъчно голяма да поеме бремето от раменете на Франк.

Тя взе малка лампа от масата, после я сложи обратно и отиде при Франк, който бе клекнал до печката, пъхаше дърва в голямото огнище и нагласяше клапата. По бялата му ръка вените изпъкваха като въжета, изящните му пръсти бяха така захабени, че не можеха да се измият. Ръката й се протегна плахо и леко приглади правата черна коса, паднала над очите му: това беше единствената ласка, която би си позволила.

— Лека нощ, Франк. Благодаря ти.

Сенките се въртяха й се гонеха пред лампата, докато Фий минаваше тихо през вратата към предната част на къщата.

Франк и Боб спяха в първата стая. Тя безшумно отвори вратата и повдигна лампата; светлината обля двойното легло в ъгъла. Боб лежеше по гръб, с отпусната отворена уста, която потръпваше като на куче. Тя приближи и го обърна на дясната му страна, преди той да е потънал в истински кошмар, после поспря за момент и се вгледа в него. Колко много приличаше на Пади!

В съседната стая Джек и Хюи почти се бяха вкопчили един в друг. Какви ужасни негодници бяха! Вечно правеха пакости, но бяха незлобливи. Тя напразно се опита да ги раздели и да оправи поне малко завивките им, но къдравите червенокоси глави отказаха да се отделят. Тя въздъхна леко и се отказа. Не разбираше как можеха да са бодри след такова спане.