Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

Навън през моравата, после надолу — покрай призрачните евкалипти, покрай розите, покрай другите евкалипти — към гробището. Спи спокойно, Дейн, понеже само добрите умират млади. Защо скърбим? Ти си щастлив, че напусна този изнурителен живот тъй рано. Може би точно това е адът — да сме роби, приковани към земята. Може би ние минаваме през ада именно като живеем…

Денят отмина, гостите си отидоха, обитателите на Дройда се движеха като сенки, като отбягваха да се срещат. Кардинал Ралф беше погледнал Меги в началото и нямаше сили да я погледне пак. Джъстийн замина с Джийн и Бой Кинг, за да хване вечерния самолет за Лондон. Струваше му се, че през цялото това време нито е чул дрезгавия й омаен глас, нито е видял странните й бледи очи. Откакто тя и Меги го посрещнаха в Атина, до заминаването й с Джийн и Бой Кинг, Джъстийн приличаше на призрак, скрит под някаква мантия. Защо не беше извикала Райнер Хартхайм, защо не го беше помолила да дойде с нея? Тя сигурно знае колко много я обича, колко би искал да бъде сега при нея. Но кардинал Ралф не се реши сам да му телефонира, макар че няколко пъти му бе минавало през ум да го направи още преди да напусне Рим. Странни бяха тези обитатели на Дройда — не желаеха да споделят скръбта си с никого, предпочитаха да са сами с болката си.

Само Фий и Меги седнаха с кардинал Ралф след вечерята, останала недокосната. Никой не проговори, часовникът на мраморната плоча над камината цъкаше оглушително и от портрета очите на Мери Карсън гледаха с нямо предизвикателство бабата на Фий на отсрещната стена. Фий и Меги седяха една до друга на бежовото канапе, раменете им едва-едва се докосваха — такава близост кардинал Ралф не помнеше да е имало между тях. Но те не продумваха, не поглеждаха една към друга, нито към него.

Той се опита да проумее в какво точно беше сгрешил. Много беше сгрешил — там е работата. Гордост, амбиция, известна безскрупулност. И сред тях бе цъфтяла любовта му към Меги. Но славата, увенчала тази любов, той не беше познал. Какво ли значение би имало да знае, че Дейн е негов син? Би ли могъл да обича момчето повече от това? Би ли тръгнал по друг път, ако знаеше за сина си? Да! — викаше сърцето му. Не! — подиграваше се разумът му.

Той гневно се нахвърли върху себе си. Глупак? Трябваше да знаеш, че Меги не е в състояние да се върне при Люк. Трябваше веднага да разбереш чие дете е Дейн. Тя толкова се гордееше с него! Всичко, което е могла да вземе от теб — така ти каза тя в Рим. Е, Меги… То беше и най-доброто. Господи, Ралф, как можа да не разбереш, че той е твой? Трябваше да познаеш поне, като дойде при теб в Рим. Тя чакаше да разбереш, умираше да разбереш. Ако само беше познал, тя щеше да падне на колене пред теб. Но ти беше сляп. Не желаеше да прогледнеш. Ралф Раул, кардинал де Брикасар, ти искаше нещо повече от нея, повече от сина си. Повече от сина си !

Стаята се бе изпълнила с тихи викове, шумолене, шепот, часовникът цъкаше в такт със сърцето му. После вече не в такт. Той беше изостанал. Меги и Фий плуваха, станали на крака, носеха се с изплашени лица във водниста прозирна мъгла, говореха му неща, които той сякаш не можеше да понесе.

— Аааааааа! — извика той, разбирайки.

Почти не усещаше болката, насочил цялото си внимание към ръцете на Меги, обвили се около него, и усети, че отпуска глава на гърдите й. Но успя да се обърне, за да види очите й и да впие поглед в тях. Опита се да каже „прости ми“ и видя, че тя отдавна му е простила. Тя знаеше, че е имала най-доброто. Тогава поиска да изрече нещо толкова хубаво, че да й бъде за утеха навеки, но разбра, че и това не е необходимо. Тя беше така устроена, че можеше да изтърпи всичко. Всичко! Затова той притвори очи и потърси — за сетен път — забрава в Меги.

Една сутрин на бюрото си в Бон пред чаша кафе Райнер узна от вестника за смъртта на кардинал де Брикасар. Политическата буря през последните няколко седмици най-сетне беше поутихнала и той беше седнал да си прочете вестника на спокойствие, с надеждата скоро да оправи настроението си, като види Джъстийн, чието мълчание в последно време никак не го тревожеше. Смяташе го за съвсем естествено: тя още не беше готова да признае, че той й е необходим.

Но вестта за смъртта на кардинала го накара да забрави Джъстийн. След десет минути той вече беше зад волана на мерцедеса на път за аутобана. Клетият старец Виторио, колко ли е самотен? Той винаги носеше най-тежкото бреме. По-бързо ще стигне във Ватикана с кола, вместо да се бави по летищата да чака самолетите. Така беше и по-сигурно — разчиташе само на себе си, което винаги беше едно от най-важните съображения за човек като него.