Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

— Аз нямам син — отвърна той, — но между многото неща, които съм научил от твоя син, е, че колкото и да е трудно, първото ми и най-важно задължение е към Всевишния.

— Дейн беше и твой син — рече Меги.

Той я погледна в недоумение.

— Какво?

— Казах, че Дейн е и твой син. Като напуснах остров Матлък, бях бременна. Дейн беше от теб, а не от Люк О’Нийл.

— Това… не е… вярно!

— Нямах намерение да ти казвам — дори и сега. Мислиш ли, че бих те лъгала?

— За да си върнеш Дейн ли? Да — рече той немощно.

Тя се изправи, приближи се и се надвеси над него в червения брокатен стол, пое с две ръце слабата му ръка с кожа като пергамент и целуна рубина, който се замъгли от дъха й.

— Кълна се във всичко свято за теб, Ралф, че Дейн бе твой син. Не беше и не можеше да бъде на Люк. Кълна се в смъртта му.

Чу се стон — звукът на душата, която минава през портите на ада. Ралф де Брикасар падна по лице от стола си и се разрида, сгърчен върху аления килим — сякаш алена локва прясна кръв, скрил лице в гънките на лактите си, вкопчил пръсти в косата си.

— Плачи! — каза Меги. — Плачи сега, като знаеш! Редното е поне един от родителите му да може да рони сълзи за него. Плачи, Ралф! Цели двадесет и шест години имах твоя син, а ти дори и не знаеше, не можеше и да видиш. Не забеляза, че целият приличаше на теб. Когато майка ми го пое при раждането му, тя разбра, но ти не можа да разбереш. Твоите ръце, твоите крака, твоето лице, твоите очи, твоето тяло. Само цветът на косата му си беше негов, всичко останало беше твое. Сега разбираш ли? Когато го изпратих тук при теб, казах ти в писмото си: „Връщам онова, което откраднах.“ Спомняш ли си? Само че ние и двамата откраднахме, Ралф. Откраднахме онова, за което ти беше дал обет на господа, и сега трябва и двамата да плащаме.

Тя седеше в стола си, невъзмутима и безмилостна, и наблюдаваше червената фигура, свита в агония на пода.

— Обичах те, Ралф, но не можех да те имам. Трябваше да открадна онова, което исках да притежавам. Дейн беше единственото нещо от теб, което успях да задържа. Заклех се никога да не узнаеш, никога да не можеш да ми го отнемеш. А той дойде при теб по собствена воля. Съвършеният свещеник — така те наричаше той. Колко съм се смяла на това! Но за нищо на света не бих ти дала оръжието да знаеш, че е твой. Освен заради това! Само заради това! За нищо друго на света не бих ти казала. Макар че сега то едва ли има някакво значение. Той не принадлежи вече на нито един от двама ни.

Кардинал де Брикасар замина със специален частен чартърен самолет за Атина; той, Меги и Джъстийн прибраха Дейн в Дройда — живите седяха мълчаливо, покойникът лежеше безмълвен в ковчега, без да иска нищо повече от този свят.

Аз трябва да прочета тази молитва, този реквием за своя син. Плът от моята плът — синът ми. Да, Меги, вярвам ти. Ако бях имал време да се опомня, щях да ти повярвам и без онази страшна клетва, която даде. Виторио беше разбрал още щом бе зърнал момчето; дълбоко в сърцето си аз също трябва да съм знаел. Иззад розите беше долетял твоят смях, но после момчето ме погледна с моите очи — каквито са били в детството ми. Фий знаела. Ан Мюлер знаела. Но не и ние, мъжете. Не сме достойни да ни се каже. Поне така мислите вие, жените, и криете тайните си, обръщайки ни гръб заради обидата, която бог ви е нанесъл, като не ви е създал по свой образ и подобие. Само Виторио знаел, но женското в него го карало да мълчи. Превъзходно отмъщение.

Хайде, чети молитвата, Ралф де Брикасар, отвори си устата, вдигни ръка за благословия, започни да се молиш на латински за душата на покойния. Онзи, който беше твой син. Онзи, когото обичаше повече от майка му. Да, повече! Защото той беше твое подобие, само че по-съвършено.

Параклисът беше претъпкан; бяха дошли всички: Кинг, О’Рурк, Дейвис, Маккуийн, Гордън, Кармайкъл, Хоуптън и Клийри, обитателите на Дройда. Разбити надежди, угаснала светлина. Отпред, в ковчег, обкован с олово, лежеше отец Дейн О’Нийл, покрит с рози. Защо колкото пъти се върнеше в Дройда, все беше пълно с рози? Беше октомври, разгарът на пролетта — разбира се, че ще е пълно с рози. Това е сезонът им.

Не забравяй, че над теб бди най-светият от светите. Дейн, хубавият ми син. Така е по-добре. Не бих желал ти да стигнеш дотам, докъдето стигнах аз. Сам не знам защо го казвам за теб. Ти нямаш нужда от такива думи, никога не си имал. Аз търсех опипом онова, което ти вече знаеше инстинктивно. Не ти си нещастен, а ние, които сме все още тук. Смили се над нас, а когато настъпи часът ни, помогни ни.