Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

Цели три дни чакаха в бездействие и празнота — Джъстийн в Лондон, Меги и семейството в Дройда, мълчанието на властите пораждаше слаба надежда. О, след като мина толкова време, сигурно ще се окаже, че е станала грешка; ако беше вярно, не можеше да не им съобщят досега. Дейн ще се появи на вратата на Джъстийн и пренебрежително ще се изсмее на този слух за смъртта му, ще стои пред нея, висок, силен, жив и ще се смее. Надеждата растеше с всяка измината минута на чакане. Измамна, жестока надежда. Не, той не беше мъртъв! Не се е удавил — Дейн, който плуваше толкова добре, че би се преборил и с най-страшното море. Те чакаха и не искаха да повярват на случилото се, надявайки се, че ще се окаже грешка. По-късно щяха да съобщят и в Рим.

На четвъртата сутрин Джъстийн получи съобщението. И пак вдигна слушалката да поиска Австралия.

— Мамо?

— Джъстийн?

— О, мамо, вече са го погребали и не можем да си го вземем! Какво ще правим сега? Казаха само, че Крит бил голям, не знаели името на селото и докато пристигнала телеграмата, той бил вече отнесен някъде и погребан. Сега лежи кой знае къде в безименен гроб! Аз не мога да получа виза за Гърция, никой не иска да ми помогне, хаос е. Какво ще правим, мамо?

— Посрещни ме в Рим, Джъстийн — каза Меги.

Всички освен Ан Мюлер бяха около телефона все още като в шок. Мъжете само за три дни бяха остарели с двадесет години, а Фий, съсухрена, заприличала на птица, побеляла и грохнала, ходеше из къщи и само повтаряше: „Защо не мен? Защо трябваше него да вземат? Аз съм толкова стара, толкова стара! По-добре аз да бях си отишла, а не той. Защо не бях аз? Толкова съм стара!“ Ан беше припаднала, а мисис Смит, Мини и Кет денем и нощем се обливаха в сълзи.

Меги затвори телефона и мълчаливо се вгледа в тях. Ето какво беше останало от Дройда — групичка старци и старици, безплодни и съсипани.

— Дейн го няма — каза им тя. — Не можели да го открият. Погребан бил някъде на Крит. Толкова далеч! Как може да остане толкова далеч от Дройда! Отивам в Рим при Ралф де Брикасар. Само той може да ни помогне.

Секретарят на кардинал де Брикасар влезе в стаята му.

— Ваше високопреосвещенство, извинете, че ви безпокоя, но една дама иска да ви види. Обясних й, че има конгрес, че сте много зает и не приемате никого, но тя каза, че ще седне във вестибюла и ще чака, докато намерите време за нея.

— В беда ли е изпаднала, отче?

— В голяма беда, ваше високопреосвещенство, вижда се по лицето й. Каза да ви предам, че се казва Меги О’Нийл. — С напевното му италианско произношение името прозвуча малко особено.

Кардинал Ралф скочи на крака с побеляло като косата си лице.

— Ваше високопреосвещенство! Да не ви е зле? Зле ли ви е?

— Не, отче, съвсем добре съм, благодаря. Отложи всичките ми ангажименти до второ нареждане и веднага доведи мисис О’Нийл. Да не ни безпокои никой освен Светият отец.

Свещеникът се поклони и излезе. О’Нийл. Разбира се! Та това беше името на младия Дейн — как можа да го забрави. Само че в кардиналския дворец всички му викаха просто Дейн. Голяма грешка беше направил, дето я остави да чака. Щом Дейн е обичният племенник на негово високопреосвещенство, мисис О’Нийл трябва да е обичната му сестра.

Когато Меги влезе в стаята, кардинал Ралф едва я позна. Не беше я виждал от тринадесет години; тя беше на петдесет и три, а той — на седемдесет и една години. Бяха остарели вече и двамата — не само той. И не че толкова лицето й се беше променило, а бе добило ново изражение, не такова, каквото въображението му бе рисувало. Вместо миловидност сега в него имаше суровост, вместо мекота — желязна жилка. Меги приличаше повече на енергичен, застаряващ, упорит мъченик, отколкото на кроткия замечтан ангел, отдаден на съзерцание и мечти. Красотата й беше все така поразителна, очите й — все така бистри, сребристосиви, само че по-остри, а живата някога коса беше избеляла до бежово — като на Дейн, но без блясък. Но най-много го смути това, че тя бързо отмести поглед от него, преди той да е задоволил голямото си, пълно с обич любопитство.

Неспособен да поздрави тази Меги непринудено, той сковано й посочи стол.

— Заповядай, седни.

— Благодаря — отвърна тя също тъй сковано.

Едва когато тя седна, той можа добре да я види цялата и забеляза колко подути са краката и глезените й.

— Меги! Да не си изминала целия път от Австралия дотук със самолет? Какво има?

— Да — отвърна тя. — Последните двадесет и девет часа прекарах само в самолети от Гили до Рим и през цялото време само гледах през прозореца облаците и мислех. — Гласът и беше рязък, студен.