Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

— Меги, това е мистър Райнер Хартхайм — представи ги Фий, изправена до стола си.

— О! — възкликна неволно Меги, изненадана от вида на Рейн, който едно време беше заемал толкова много място в писмата на Джъстийн. После се сети за добрите обноски и го покани: — Седнете, мистър Хартхайм.

Той също се беше втренчил в нея, изненадан.

— Ама вие съвсем не приличате на Джъстийн — отбеляза той, малко разочарован.

— Не — отвърна тя и седна срещу него.

— Ще ви оставя насаме с мистър Хартхайм, Меги, защото той пожела да разговаря лично с теб. Ако искате чай, позвънете — разпореди се Фий и излезе.

— Вие сигурно сте германецът, приятелят на Джъстийн — рече Меги, като не знаеше как да започне.

Той извади кутия цигари.

— Може ли?

— Моля.

— А вие, мисис О’Нийл?

— Благодаря, не пуша. — Меги приглади полата си. — Далечно пътуване сте предприели, мистър Хартхайм. По работа ли сте в Австралия?

Той се засмя, като си помисли какво ли би казала тя, ако знаеше, че той е фактическият господар на Дройда. Но той нямаше никакво намерение да й казва, понеже предпочиташе всички в Дройда да мислят, че благополучието им е в ръцете на съвсем непознат човек, какъвто беше назначеният от него посредник.

— Моля ви, мисис О’Нийл, наричайте ме Райнер — каза той, произнасяйки името си като Джъстийн, докато си мислеше, че тази жена още дълго няма да може да използува това име непринудено: тя не се отпускаше с непознати. — Нямам делова работа в Австралия, но имах достатъчно важна причина да дойда. Исках да поговоря с вас.

— Да поговорите с мен ли? — попита тя изненадана. И за да прикрие сякаш внезапното си смущение, тя веднага подхвана по-безопасна тема. — Братята ми често говорят за вас. Проявили сте голяма любезност към тях, като бяха в Рим за ръкополагането на Дейн. — Тя изрече името на Дейн без нотка на печал, като че ли го споменаваше постоянно. — Надявам се, че ще останете няколко дни, да се видите с тях.

— Ще остана, мисис О’Нийл — отвърна той простичко.

Меги неочаквано се почувствува в неловко положение от разговора. Този човек й беше съвсем непознат; обяви, че е пропътувал двадесет хиляди мили само за да се срещне с нея и очевидно не бързаше да я осведоми защо. Предчувствуваше, че в края на краищата той ще я спечели, но засега като че ли малко се боеше от него. Може би този тип човек никога не беше прониквал в нейния свят и затова я караше да губи равновесие. В съзнанието й изникна съвсем нова представа за Джъстийн: дъщеря й можеше, значи, да общува лесно с хора като Райнер Мьорлинг Хартхайм. Тя най-сетне възприе Джъстийн като жена, равна на нея.

„Въпреки възрастта и бялата коса тя е все още много красива“ — мислеше си той, докато Меги вежливо го гледаше. И все пак беше изненадан, че изобщо не прилича на Джъстийн в противовес на силната прилика между Дейн и кардинала. Колко ли е самотна тази жена! Но тя не будеше у него онова съчувствие, което той изпитваше към Джъстийн — очевидно майката бе успяла вече да се помири със себе си.

— Как е Джъстийн? — попита тя.

Той вдигна рамене.

— Боя се, че не знам. Не съм я виждал от преди смъртта на Дейн.

Меги не се показа изненадана.

— Аз пък не съм я виждала от погребението му насам — рече тя с въздишка. — Все се надявам, че ще се върне, но тя, изглежда, никога няма да дойде.

Той промърмори нещо утешително, което тя като че ли не чу, защото продължи да говори, но с по-друг глас и повече на себе си, отколкото на него.

— Дройда заприлича вече на старчески дом. Имаме нужда от млада кръв, а само Джъстийн е млада.

Той забрави всякакво съчувствие, наклони се отривисто напред с искрящи очи.

— Говорите така, сякаш Джъстийн е инвентар на Дройда — прекъсна я той с остър глас. — Предупреждавам ви, мисис О’Нийл, че грешите!

— Кой ви дава право да преценявате какво е или не е Джъстийн? — запита Меги гневно. — Та нали сам казахте, че не сте я виждали от преди смъртта на Дейн, следователно от две години.

— Права сте. Цели две години — отвърна той по-меко, давайки си отново сметка колко тежък трябва да е животът й. — Вие сте твърда жена, мисис О’Нийл.

— Така ли? — попита тя, като направи сдържан опит да се усмихне, без да отмества погледа си от неговия.

Той изведнъж започна да проумява с какво е привличала кардинала, че да я обича толкова силно. У Джъстийн го нямаше, пък и той самият не беше кардинал де Брикасар. Той търсеше други неща у жената.

— Да, много твърда жена сте — повтори той.