Колийн Маккълоу: Птиците умират сами

— Пфу! — Мръсните му загорели пръсти се сключиха върху китките й и силно ги стиснаха. — Искаш ли „иглички“? И не бъди такава ревла, защото ще кажа на Боб. — Той разтегли кожата в различни посоки, докато побеля, а Хюи докопа роклята на куклата и я дръпна. — Дай или ще те заболи още повече.

— Не давам! Недей, Джек, моля те, недей! Ще я счупите, знам си! О, моля ти се, остави я! Не я взимай, моля те! — Въпреки болката в китките си Меги все още стискаше куклата, като хлипаше и риташе.

— Ето я! — викна Хюи, когато куклата се изплъзна изпод сплетените ръце на Меги.

Джек и Хюи бяха възхитени не по-малко от Меги: смъкнаха роклята и дългите гащички с волани. Агнес остана гола, а момчетата я задърпаха, като се мъчеха да извият единия крак зад врата й, извъртаха лицето към гърба и я кълчеха, накъдето им хрумнеше. Не обръщаха внимание на Меги, която стоеше и плачеше, без да й мине през ум да търси помощ, защото в семейство Клийри ония, които не можеха сами да се защитят, не получаваха помощ или съчувствие, а момичетата не правеха изключение.

Златистият кок на куклата се развали, перлите се пръснаха с блясък във високата трева и изчезнаха. Една мръсна обувка небрежно стъпи върху захвърлената рокля и остави върху атлаза петно от ковашко масло. Меги се свлече на колене и започна неистово да рови, за да събере мъничките дрешки, преди да са пострадали още повече. После взе да търси между стръковете трева, където се бяха търколили перлите. Сълзите я заслепяваха, сърцето й бе свито от непозната досега болка, защото никога преди не бе притежавала нещо, заради което да тъгува.

Франк пусна в студената вода подковата, която изсвистя, и се изправи. Напоследък гърбът не го болеше — вероятно беше свикнал с ковашката работа. Крайно време след тези шест месеца — би казал баща му. Франк добре знаеше колко време беше минало, откакто за пръв път застана пред огнището и наковалнята, защото бе измервал дните по омразата и гнева си. Хвърли чука в кутията, отметна с потръпваща ръка правия кичур черна коса от челото си и смъкна от врата старата кожена престилка. Върху купчина слама в ъгъла лежеше ризата му. Той пристъпи тежко към нея и се втренчи за момент в пропуканата стена на плевнята, сякаш изобщо я нямаше там — с широко отворени немигащи черни очи.

Франк, беше много нисък, само метър и петдесет и седем, и все още по юношески слаб, но по голите му рамене и ръце от работата с чука бяха набъбнали мускули, а бялата му гладка кожа блестеше от потта. Тъмните му коси и очи напомняха за нещо чуждоземско, а широкият в основата си нос не беше като на другите в семейството: в рода на майка му имаше маорска кръв и това му личеше. Той беше почти на шестнадесет години, Боб — едва на единадесет, Джек — на десет, Хюи — на девет, Стюърт — на пет, а малката Меги — само на три. После си спомни, че днес тя ставаше на четири години — беше 8 декември. Облече ризата си и излезе от плевнята.

Къщата беше на малък хълм, на около тридесет метра по-високо от плевнята и обора. Като всички къщи в Нова Зеландия, и тя беше дървена, построена върху голяма площ, но само на един етаж — по теорията, че и да стане земетресение, ще оцелее поне част от нея. Заобиколена беше отвсякъде с прещипи, покрити сега целите с разкошни жълти цветове. Тревата бе зелена и тучна, както навсякъде в Нова Зеландия. Тя не ставаше кафява дори и посред зима, когато скрежът в сенките не се стопяваше понякога през целия ден, а лятото я обагряше в още по-наситенозелено. Дъждът падаше леко, без да повреди крехките рожби на земята; не ги валеше сняг, а силата на слънцето бе колкото да ги подхранва, но не и да ги изсуши. Бедствията в Нова Зеландия идваха с грохот от недрата на земята, а не връхлитаха от небето. Постоянно се усещаше едно сподавено очакване, едно тръпнене и пулсиране, което се долавяше с ходилата. Защото под земята се таеше страховита сила, под чийто напор само преди тридесет години бе изчезнала цяла планина; от пукнатините по склоновете на безобидни хълмове фучеше навън пара, вулкани бълваха дим към небето и планинските потоци течаха топли. В грамадни блата мазната тиня клокочеше, морето неуверено се плискаше в скали, които можеше и да не дочакат следващия прилив, а земната кора на някои места не бе по-дебела от триста метра.

И все пак това беше блага и красива страна. Отвъд къщата се простираше вълниста равнина, зелена като смарагда върху годежния пръстен на Фиона Клийри и осеяна с хиляди кремави пашкулчета, които отблизо се оказваха овце. Там, където кривата на планините обточваше нежносиньото небе, се издигаше връх Егмонт, висок почти три хиляди метра, с рамене в облаците и с все още бели от сняг склонове; очертанията му бяха така симетрични, че дори и онези, които го гледаха като Франк всеки ден, не преставаха да му се удивляват.