Евдокия Метева - Послеслов към „Мъртви души“

Чичиков е основният сюжетен герой на произведението. Всички останали герои се разкриват в отношението си към него. В някои случаи той дори заема мястото на автора, като изразява негови мисли и разсъждения (напр. разсъжденията му за умрелите или избягали селяни на Собакевич и Плюшкин). Това обаче съвсем не означава, че героят е духовно близък на автора, че той го утвърждава, като показва неговите предимства пред дворяните. Писателят изрича присъдата си над него със същата ирония, с която говори за помешчиците и чиновниците: „Но какъв е тогава? Ще рече — подлец? Защо пък подлец? Защо да бъдем тъй строги към другите? Сега у нас няма подлеци: има хора благонамерени, приятни, а такива, които да изложат на всеобщ позор физиономията си, на публична плесница, ще се намерят комай само двама-трима души, па и те сега говорят за добродетели.“ Какво е отношението на Гогол към народа, отличава ли се то от това към господствуващите класи, след като образите на Чичиковите слуги Селифан и Петрушка или на двамата селяни, чичо Миняй и чичо Митяй, са разкрити със същата авторова ирония, както останалите герои на произведението? Надсмива ли се чрез тях Гогол над духовната изостаналост на народа, над неговата нечистоплътност, пиянство, ограниченост? Ако темата за народа в „Мъртви души“ се изчерпваше само с посочените образи, ние бихме могли лесно да обвиним автора в липса на патриотично чувство или в класова ограниченост. Темата за народа обаче не попада в общия сатиричен план на произведението или попада дотолкова, доколкото писателят иска да разобличи чрез нея руската крепостническа действителност, която убива живата душа на народа. Може би не случайно положителните образи на хората от народа са главно между умрелите селяни на Собакевич или избягалите крепостни на Плюшкин. Тези герои, макар и набелязани само с по няколко щриха, разкриват голямата талантливост на народа, постоянното му трудолюбие, огромната му физическа и духовна сила. Всички те са самоуци, но тяхната работа е по-здрава и по-красива от работата на известни московски майстори. Между избягалите от имението на Плюшкин селяни особено място заема образът на бурлака Абакум Фиров, в чието лице писателят въплъщава стремежа на народа към волен живот, към свобода и независимост.

Отношението на Гогол към народа е изразено особено ярко в лиричните отстъпления на „Мъртви души“. Той се възхищава от острия и бърз ум на народа, който не търси думите си, не ги мъти като кокошка пиленцата си, а изведнъж ти лепва прозвището като паспорт за вечни времена и към него по-късно нищо не може да се прибави или изземе, така точно и пълно обрисува то човека. Гогол характеризира образа на народа и чрез руската песен, волна и широка като безкрайната руска степ. Образът на Русия се слива в съзнанието на писателя с образа на цялата родина, огромна, могъща, необятна. Сред нейния необхватен простор се ражда безпределната мисъл на народа, разгръщат се огромните му сили. Като славен юнак ще размаха той тежък боздуган и ще се разшета из безкрайната руска степ. Самият поет дълбоко чувствува връзката с родината, покорен и извисен от нейната сила и красота. „Русийо! Какво искаш ти от мене? Каква непостижима връзка се крие между нас? Защо гледаш така и защо всичко у тебе е обърнало към мене пълни с очакване очи?… И застрашително ме обгръща могъщото пространство, отразено с невиждана сила в моята глъбина; с неестествена власт се озариха моите очи: «их, каква бляскава, чудна, незнайна за земята далечина! Русийо!…»“ Вярата на Гогол в устрема на народа и в светлото бъдеще на родината достига най-висока художествена изява, когато рисува чудната картина на летящата птица-тройка, направена от майсторските ръце на ярославски мужик. Тя лети, пламенна и бързокрила, и пред нея се отдръпват, за да й направят път останалите народи и държави. „Ех,коне,коне — чудо коне! Вихри ли има във вашите гриви? Будно ухо ли пламти във всяка ваша жилка? Зачули от висинето позната песен — дружно и мигом напрягат те медна гръд и почти без да допрат копита о земята, се обръщат само на изопнати линии, летящи във въздуха, и носи се тя, цяла вдъхновена от бога!… Русийо, накъде летиш? Отговори! Не отговаря.“

Лиричните отстъпления, посветени на родината и народи, рязко се отличават по художествен стил от останалото произведение. Иронията, лукавият хумор или горчивият сарказъм тук отстъпват място на висок лиричен патос. Речта на писателя се излива в емоционални обръщения, реторични въпроси и възклицания, синтактични инверсии. Езикът му изобилствува със славянизми, които придават особена тържественост и приповдигнатост на речта.