Евдокия Метева - Послеслов към „Мъртви души“

Гогол използува за характеристиката на своите герои редица утвърдени вече похвати на реалистичната индивидуализация на образите — портретната и речевата характеристика, битовата среда като средство за изясняване на образа, авторовата характеристика и др. Те получават обаче у него ново идейно предназначение и нова художествена изява. Писателят умело ги прилага като средство за сатиричното разобличаване на руското дворянство, показвайки комичното противоречие между ръководното му обществено положение и духовното му нищожество. Комическият контраст между претенции и възможности особено ясно се долавя още при първия герой от галерията дворянски типове, с които Гогол запознава читателя — помешчика Манилов. Някога той е служил като поручик и се е считал за най-образования офицер в полка. И сега Манилов, макар отдавна да е минал в оставка и да живее уединено в своето имение, не е загубил претенциите си за образованост. Той държи постоянно в кабинета си сякаш току-що оставена от ръката му книга. Гогол обаче не оставя читателя в заблуждение и му подсказва, че тази книга вече две години лежи в същото положение върху бюрото на помешчика. Манилов има претенции за голям естет. Той е подбрал най-скъпа и изискана коприна, за да обвие в нея креслата в кабинета си. Неговото естетическо чувство обаче напълно се примирява с това, че до тях стърчи от години един недовършен, покрит само с кеневир фотьойл. На „изтънчения“ вкус на Манилов отговаря и претенциозният бронзов свещник с изискани седефени украшения. Нищо от това, че той рязко контрастира с поставения до него стар меден инвалид, целия окислен и изкривен настрана. Дори пепелта от лулата на помешчика е разпределена в красиви купчинки, макар те да лежат не в пепелниците, а по первазите на прозорците му. Манилов минава за човек със замах. Той мечтае да построи над езерото си каменен мост с дюкянчета отстрани, да издигне кула, от която да се вижда Москва. Този замах обаче получава особен сатиричен смисъл, след като на читателя е станало ясно, че той няма никаква представа за собственото си имение, че не е способен за каквато и да е практическа дейност. Сатиричният контраст между претенциите и възможностите на героя се проявява особено ясно и в речта на Манилов. Той мечтае да има за съсед човек, с когото би могъл да поговори за „такава някоя наука“, която „ей така да размърда душата ти, да ти даде, тъй да се каже, такъв един подем“. Самият му език обаче, в който изобилствуват неопределените думи и изрази, явно показва, че той не само няма представа за каквато и да е наука, но не е способен дори да формулира една обикновена фраза.

Гогол създава сатиричен ефект и чрез комичното снизяване на своите герои до нивото на животните или предметите. Така напр., когато изисканият Манилов притваря от удоволствие очи, той заприличва на примижал котарак, когото леко погъделичкват зад ушите. Цялата портретна характеристика на Собакевич е изградена върху разгънатото сравнение с мечка от средна величина. Той и главата си държи наклонена като животно, и смазва с лапите си всеки, който се е доближил до него. Жената на Собакевич върви плавно като гъска. Малките очички на Плюшкин гледат неспокойно като мишка, която току-що е излязла от дупката си и предпазливо се оглежда дали наоколо няма скрил се някъде котарак. Гогол често сравнява своите герои и с предмети и с това подсказва пълното отсъствие у тях на духовен живот. Така напр., когато Чичиков се доближава до имението на Собакевич, той вижда главите на хазаите зад един от прозорците и те странно му заприличват на краставица и молдованска тиква.

Своеобразна сатирична функция получава и речевата характеристика на Гоголевите герои. Чрез нея писателят осмива сладникавата сантименталност и мнимата културност на Манилов, скъперничеството на Плюшкин, неубозданата енергия на Ноздрев, „Зяпни, душке, да ти туря това късченце“ — се обръща Манилов към своята благоверна съпруга. Представлява интерес и речта на Плюшкин, изпъстрена с ругателни прозвища към крепостните му слуги и с ласкави, умалителни суфикси към предметите, към които той се е пристрастил. „Ето на, не мога да го намеря, а пък имах един много хубав ликьорец, ама ако не са го изпили; слуги са такива крадци!… Още покойницата беше го правила, тази мошеница — икономката, беше го захвърлила и дори го оставила незапушено, каналията недна! Буболечки и други нечистотии се бяха набъкали вътре, ала аз ги поизвадих и сега е чистичко, та ще ви налея една чашка.“ Недовършените фрази, постоянните възклицания и обръщения, неочакваното преминаване от един към друг предмет без логическа и синтактическа връзка, вулгарният жаргон, всичко това добре характеризира буйния, непостоянен Ноздрев, героя на картите и панаирите.