Евдокия Метева: Послеслов към „Мъртви души“

Още Пушкин беше показал умението да се разкрива човешкият характер чрез детайлите на обкръжаващата го битова среда. Гогол довежда този художествен похват в обрисовката на героите до съвършенство. И това не е случайно. Неговите помешчици са така сраснали с бита, в който живеят, че сами сякаш са се превърнали в своеобразни битови вкаменелости. Всяка мебел в дома на Собакевич сякаш повтаря след своя стопанин: „И аз съм Собакевич, и аз съм Собакевич.“ Всичко е солидно, здраво, грубо и безвкусно, какъвто е самият хазаин. Дори картините по стените и изобразените върху тях антични герои с огромни прасци на краката напомнят грубата мечешка сила на Собакевич. Натрупаната в дома на Плюшкин купчина с всякакви боклуци ясно говори за скъперническата страст на стопанина. А латерната на Ноздрев, която започва с една мелодия и завършва с друга, или турският кинжал, върху който „по погрешка“ било написано името на руския майстор Савелий Сибиряков, отговарят на непостоянния, вятърничав характер на Ноздрев или показват неговата глупава, често самоцелна лъжливост. Най-сетне пухените басмени възглавници и юргани на Коробочка, старият хъркащ и съскащ часовник или топлите, плувнали в масло банички говорят за старинния патриархален бит, в който тя изцяло е потънала. Гогол не разкрива своите герои в действие, защото те отдавна са престанали да се занимават с каквато и да е по-широка обществена или стопанска дейност. Единственото събитие, което смущава съня на спокойните провинциални обитатели е покупката на мъртви души. Поради това и начинът, по който отделните помешчици реагират на Чичиковото предложение, дава на автора богат материал за художественото индивидуализиране на образите им. То служи като пробен камък, при който особено ярко се проявяват различните човешки характери. Колко голяма е разликата от щедрата галантност на Манилов, който доброволно отстъпва душите на Чичиков и връзва красиво подготвения списък с розова лентичка, до алчния практицизъм на Собакевич, който поисква по 100 рубли за всеки умрял селянин, или тъпата ограниченост на Коробочка с настойчивите й убеждения към Чичиков да си купи вместо мъртви души мед или сланина (надявайки се междувременно да разбере на каква цена вървят душите).

Галерията от герои, чрез които е представено в поемата провинциалното руско дворянство, се допълва от колективния образ на губернската чиновническа аристокрация и особено на дамите от града NN. Тук основният художествен похват в изобразяването на героя е авторовата характеристка и особено своеобразният Гоголев стил, проникнат с тънка ирония и лукава, хаплива насмешка. Класически в това отношение е начинът, по който той описва умението на дамите от NN да се обличат и разговарят помежду си. „Всичко у тях беше обмислено и предвидено с необикновена грижливост. Шията, раменете бяха открити точно толкова, колкото трябва, и съвсем не повече; всяка бе разголила владенията си дотам, додето чувствуваше, по собствено убеждение, че са способни да погубят човека; всичко останало бе прикрито с необикновен вкус: или някаква лекичка фльонга с панделка, или шарф, по-лек от оня сладкиш, известен под името целувка, ефирно обгръщаше шията, или около раменете бяха пуснати изпод дрехата малки назъбени диплички от тънка батиста, известна под името скромности. Тези скромности скриваха отред и отзад онова, което вече не можеше да докара гибел на човека, а пък караха да подозираш, че там именно е същинската гибел…“ Дамите от NN умеят също така изискано да се изразяват. Те никога не казват: „изсекнах се“, „изпотих се“, „изплюх се“, а казват „облекчих носа си“, „послужих си с кърпичката“. „В никой случай не биваше да се каже: «тази чаша или тази чиния вони». И дори не можеше да се каже нещо такова, от което се подразбира това, а вместо туй казваха: «тази чаша се държи зле» или нещо подобно. За да се облагороди още повече руският език, почти половината му думи бяха съвсем изхвърлени от разговора и твърде често ставаше нужда да се прибягва до френския език; затова пък там, по френски, работата беше друга. Там се позволяваха такива думи, които бяха много по-остри от споменатите.“

Интелектуалните възможности на дамите от губернския град се проявяват особено нагледно в начина, по който те решават въпроса за Чичиков, след като се пръска слухът, че той е купувал мъртви души. Тук те измислят такава неправдоподобна, но така убедително аргументирана история с безброй невероятни детайли, че пред тях мъжете могат да дигнат само ръце и да се преклонят пред необикновената им изобретателност.