Евдокия Метева - Послеслов към „Мъртви души“

Активният интерес на Гогол към най-различни области от науката и живота му позволяват да разкрие в произведенията си извънредно широка картина на съвременната му действителност и да възкреси чрез художественото си слово някои от най-героичните страници от историята на Украйна. Най-сетне високото чувство на граждански дълг и гражданска отговорност обясняват изключителната взискателност, която Гогол проявява към себе си като творец. Той многократно преработва и преписва своите произведения и изисква от младите писатели същото отговорно отношение към творческия труд. Гогол счита, че никакви причини, колкото и обективни да са те, не са в състояние да оправдаят писателя, „ако той е казал някаква глупост или нелепост, ако се е изразил необмислено или незряло“. За него едно произведение не е завършено, докато не е преминало осем пъти през съзнанието на твореца. „Само след осмото преписване, непременно собственоръчно, трудът е напълно художествено завършен, превърнал се е в перла на изкуството.“

Високото съзнание за граждански дълг и голямата творческа взискателност характеризират работата на Гогол върху най-крупното му произведение „Мъртви души“. Известно е, че сюжетът на тази творба е бил подсказан на писателя от неговия голям приятел и учител Пушкин. Той самият е мислил да пише по този сюжет, но го преотстъпил на Гогол. Това не е било само израз на другарска щедрост, която един гениален писател проявява към свой велик събрат по перо. Пушкин е считал, че Гогол поради характера на своя талант би могъл по-широко и по-пълно да използува възможностите, които този сюжет предоставя на писателя.

Подсказаната от Пушкин сюжетна схема е твърде проста — пътуването на Чичиков за изкупуване на мъртви души, т.е. незарегистрирани в списъците умрели селяни, които се числят като живи и които би могъл да заложи в банката. В творческото съзнание на Гогол тази схема се разраства обаче в грандиозен замисъл: той иска да изобрази цяла Русия — такава, каквато я вижда в настоящето и каквато мечтае да я види в бъдещето.

Гогол е съвременник на една от най-тъжните епохи от историята на Русия. Това е времето на 30–40 години от миналия век, което настъпва след разгрома на първия етап от руското революционно движение — въстанието на декабристите от 14 декември 1825 г. Николай I прави всичко възможно, за да утвърди господството на руското самодържавие и да задържи разпадането на зашиващата крепостническа система. Ето защо руската обществена действителност представя пред очите на писателя картина на грабителство и разруха, на потиснатост и безправие на народа под властта на груби и невежи помешчици и чиновници. Гогол като писател-реалист с будно гражданско съзнание не е могъл да не заклейми отрицателните страни на съвременния му обществен живот. Същевременно той страстно вярва в светлото бъдеще на Русия, мечтае да я покаже силна, могъща, възродена. По такъв начин в творческото съзнание на писателя се набелязва огромно произведение, подобно на безсмъртното творение на Данте, в което след „ада“ на настоящето авторът трябва да преведе героите си през „чистилището“ на нравственото прераждане и да ги въведе в „рая“ на високите човешки добродетели.

Гогол не е могъл да осъществи изцяло художествения си замисъл и да покаже положителните характери, които трябвало да утвърдят светлото начало в живота на Русия. „Много, твърде, много е обещано — пише Белински за Гоголевите творчески намерения, — толкова много, че няма откъде да се вземе онова, с което да се изпълни обещаното, защото тия неща още ги няма в света.“ Самият Гогол не е знаел къде да търси своите положителни герои. Неговата трагедия е, от една страна, в това, че живее в преходна епоха, в която дворянската революционност е потъпкана, а новите революционни сили все още не са се утвърдили в живота: от друга страна, самият Гогол не се свързва със зараждащата се в Русия революционно-демократична мисъл в лицето на Белински, а с теоретиците на руското славянофилство и по-късно с някои представители на западната религиозна мистика, които търсят в религията и нравственото усъвършенствуване на човека пътя за неговото спасение. Под влияние на тези идеи Гогол иска да намери положителните герои за втория и третия том на „Мъртви души“ не в конкретните обществени условия на Русия, а в отвлечените човешки добродетели, които според него могат да съществуват във всички социални среди на обществото. Той търси своите положителни герои сред дворянството и зараждащата се буржоазия и се мъчи да прероди онези „Мъртви души“, над които е изрекъл в първия том на произведението си безпощадна присъда. Но и изключителният гений на Гогол не може да направи невъзможното. И за писателя настъпва една от най-големите творчески трагедии. Основоположникът на руския критически реализъм не е могъл да не почувствува недостатъчната жизнена убедителност на своите положителни герои и същевременно не е могъл да преодолее сковаващата го религиозна философия, която го е откъсвала от големите социални въпроси на съвременността. В резултат на това в момент на дълбока душевна криза той на два пъти собственоръчно изгаря втория том на „Мъртви души“, а третия въобще не започва. Няколко дена след повторното изгаряне на „Мъртви души“ умира и самият Гогол. Великото произведение остава да съществува само с първия си том като гневна присъда над онази безобразна действителност, която духовно унищожава и самия писател, когато той прави опит да се помири с нея.

Читать дальше