Тери Пратчет - Килимените хора

Събуди се рязко и картината се разсея. Надигна се, вкопчен здраво в седемте квадрата с две ръце.

Малко по-късно разтуриха лагера и потеглиха. Писмир караше първата каруца.

Глърк лежеше вътре бял-пребледнял; треска го тресеше, ала все пак му стигаха силите да реди ругатня след ругатня, коя от коя по-завързани, всеки път, щом се натъкнеха на бабуна. Понякога далеч на юг се мержелееше Фрей.

Бейн и Снибрил, който бе опасал колана около кръста си, яздеха начело.

Цветът на Килима се променяше. Това само по себе си изобщо не беше странно. Покрай Дървената Стена космите бяха тъмнозелени и сиви, ала на запад от Трегон Марус преминаваха в прашен бледосинкав цвят. Тук зеленото избледняваше до жълто, а самите косми бяха по-дебели и по-чворести. Някои бяха родили плод — едри бодливи топки, които растяха направо от стволовете.

Бейн заби ножа си в една и от нея потече гъст, сладък сироп. Посочи го на Снибрил.

По-късно преминаха под постройка, издигната високо горе сред космите. Някакви раирани създания надникнаха надолу от високата си крепост и гневно зажужаха към минаващия отдолу керван.

— Химетори — надвика Писмир тътнещия над главите им шум. — Изобщо не им обръщайте внимание! Ако не ги закачаш, и те си кротуват, но мине ли им през ум, че посягаш на меда им, като нищо ще те нажилят!

— Разумни ли са? — попита Снибрил.

— Когато са заедно — да. Пръснат ли се, капка ум няма всеки от тях. Ха! Ние сме точно наопаки, като си помислиш. Между другото, жилото им е смъртоносно.

След тези думи никой не смееше и да погледне сиропените топки, а Бейн току обръщаше очи нагоре, без да отлепя длан от дръжката на меча си.

След малко стигнаха едно място, където се пресичаха две пътеки. Кръстопътят бе отбелязан с пирамидка от пясъчник. Върху нея бяха седнали мъж и жена с торби в нозете си. Бяха страшно разпарцаливени; пред техните дрехи праните дрипи на Бейн изглеждаха като императорска мантия.

Гризеха бучка сирене. Щом Бейн и Снибрил ги доближиха, и двамата се дръпнаха назад. После се отпуснаха.

На мъжа явно му се приказваше. Думите сякаш се бяха натрупали в устата му.

— Камус Кадмес ми е името — подхвана той. — Бях космосекач в косморезницата в Марус. Предполагам, че все още ме бива за тая работа, стига да се намери някой да ме наеме. Хмм? Ооо. Бях излязъл да бележа косми и Лидия, ей-тази тука, ми беше донесла обяд, а после като ме стегна нещо в гърдите…

И тук стигна до онзи момент, където думите не стигат, та му се наложи да ги замени с буйно ръкомахане и поглед, в който се четеше неописуем ужас.

— Като се върнахме, не бе останала да стърчи ни греда, ни ограда. Къщите се бяха струпали една връз друга. Направихме, каквото можахме, ама… е, който можа, се измъкна, и толкоз. Такова нещо не можеш го построи наново. После ги чух ония ми ти вълчи воища и… побегнахме.

Той пое от Снибрил подаденото му парче месо и двамата с жена му го заръфаха лакомо.

— Никой друг ли не успя да се измъкне? — попита Снибрил.

— Да се измъкне ли, рече? От онова? Може пък и някой да е успял — ония, дето са били извън стените на града. До оня ден с нас имаше още един, някакъв Барлен Коронсон. Само че тръгна да си точи от сиропа на ония бръмчащите гадини и те като го нападнаха… Сега сме тръгнали на изток. Имам роднини там. Или поне тъй се надявам.

Дадоха им нови дрехи и пълни торби с ядене и ги изпратиха по живо по здраво. Двойката забърза — беше ги страх от мунрунгите почти толкова, колкото и от другите ужаси на Килима, които се спотайваха и ги дебнеха.

— Всички са избягали — отрони Снибрил. — Бягаме. Всички до един.

— Така е — кимна Бейн и се вгледа надолу по западния път със странен израз на лицето. — Че дори и те — и той посочи към пътя, по който бавно се изкачваше тежък фургон, теглен от впряг прегърбени, тежко кретащи същества.

— Уайти — рече Бейн. — Не ги заговаряй, освен ако те не те заговорят.

— Снощи ги видях насън… — подхвана Снибрил.

Писмир никак не се изненада.

— Нали имаш колан като техните. Нали знаеш — залегнеш ли здраво над нещо, наистина влагаш себе си в своето произведение? Е, те точно това правят.

Снибрил откопча колана от туниката си и без изобщо да разбира защо прави това, го пусна в торбата.

Останалите каруци забавиха ход и спряха отстрани на пътя.

Фургонът, теглен от уайти, прогърмя край тях и стигна до пирамидата. Двете групи се спогледаха. После един дребничък уайт се измъкна от впряга и се насочи към Снибрил и Бейн. Отблизо се виждаше, че пелерината му не е точно черна, а е покрита с пресичащи се сиви чертици, които едвам личаха. Качулката се спускаше ниско над лицето му.