Тери Пратчет - Килимените хора

— Съберете каруците в кръг! — изкомандва той. — Тук ще лагеруваме!

Успееш ли криво-ляво да се примириш с неугледния пейзаж и с пепелта, Изгорелият Край си беше направо безопасно място. Космите се бяха прекършили още когато Дървената Стена бе рухнала върху Килима — тъй че евентуалните нападатели нямаше кой знае къде да се скрият. Пък и чисто бялата Дървена Стена от другата страна намаляваше шансовете им за успешно нападение. Ала тук човек просто не го свърташе. Глърк продължаваше да навиква цялото племе, докато най-накрая каруците оформиха стена, а вътре в нея окошариха понитата и добитъка. После нареди по един въоръжен мъж да се настани върху покрива на всяка каруца и юрна останалите да палят огньове и да подготвят лагера за нощувка.

Гледай да се намират на работа! — това беше едно от правилата на вожда, завещани му от стария Грим. Дръж се уверено, никога не казвай „Не знам“, и — когато явно нищо друго не ти е останало — постарай се да им намираш работа. И преди бе ловувал край Изгорелия Край, и мъртвилото, което представляваше почернялата гора, го беше изнервяло и в най-добрите времена. Да работят, да се смеят гръмогласно, да пеят и да маршируват с копия на рамо — май само това им бе останало, преди страховете им най-после да ги надвият.

Скоро тук-там из кръга изникнаха огньове. Жените се разготвиха. Глърк се изкатери на каруцата си и надникна надолу към пътя. Огньовете се виждаха… онези ги виждаха. Но нищо не правеше сърцето тъй дръзко, както огъня, а пък едно топло ядене вършеше чудеса с човешката храброст. Дали нейде там се спотайваха снаргове? Е, със снарговете можеха да се справят. Снарговете ги имаше, откакто се помнеха — гадни шубелии бяха те. Имаха мозък, колкото да се сетят, че не бива да нападат хорските села. Предпочитаха да проследят някой самотен пътник, ако им се струваше, че може да им излезе късметът. На Глърк тая промяна у снарговете никак не му се харесваше.

След малко той се спусна долу и измъкна ловния си нож изпод седлото. Той бе издялан от бедрената кост на снарг и ако беше меч, щеше да му върши абсолютно същата работа — а той му вършеше добра работа. Мушна го в колана си и пое подадената от жена му паница супа.

Нощта изтъняваше. Стражите клюмаха. Тъмни сенки шаваха сред космите покрай осветения кръг… сякаш около кръга от светлина бе израснал друг кръг — от дълбок мрак.

Нападението дойде от южната страна на лагера. Надигна се вой. После една каруца се разтресе. Стражът отгоре й скочи на земята — инак щеше като нищо да умре. Беше Гърт, най-големият син на Глърк.

— Всички на оръжие! Всички на оръжие! Дръжте се в кръг! — кресна Глърк и прескочи огъня, сграбчил по едно копие и в двете ръце. Докато тичаше, метна едното и чу, че се удари в нещо.

Тия снаргове никак не приличаха на онези, които познаваше — мина му през ума и тази мисъл го вцепени. Осмеляваха се да ги нападат и носеха на гръб хора — или поне същества, прилични на хора, със зелени очи и зъби като игли. Глърк се поколеба. Една стрела одраска ръката му.

Конете се разцвилиха, взеха да изтръгват колчетата на коневръза от земята и се втурнаха в панически бяг направо през щуращата се тълпа.

Глърк видя как още една каруца се преобръща, а после над него се надвеси снарг. Нашийникът му сияеше. Разнесе се рев, после трясък и… покрай ръката му отново се разстла мрак и надвисна над ума му като внезапна нощ.

Огньовете отпред сияеха като фарове. Тримата се спускаха с конете си надолу по усойната пътека.

— Трябва да се отправим към империята — рече Писмир. — То, положението, няма как да стане по…

Сепна се. Бейн тъкмо измъкваше меча си. Рижият слезе тихо от коня и се запромъква напред. Със свободната си ръка направи знак на Писмир да продължава да говори.

— Пък и Уеър е толкова приятен по това време на годината, то се знае — побърза да добави Писмир. — И има толкова много странични пътчета и исторически…

— Отдавна ли познаваш Бейн? — Снибрил гледаше как непознатият напредва, цял нащрек.

— Старо другарче ми е той.

— Ама кой е…

Бейн пристъпи напред и изведнъж се врътна на пети. Мечът му изсвистя сред сенките. Чу се сумтене и някакво тяло тупна тежко напреки на пътеката. Из ръцете му изпадна грубо издялан черен меч.

Снибрил хлъцна и отскочи назад. Онова нещо бе облечено в ризница от черна кожа, обшита с костени халки. На пръв поглед приличаше на човек, но щом Снибрил се приближи, забеляза козината, лапите и издължената животинска муцуна.