Тери Пратчет: Килимените хора

— Къш! Я марш обратно в бърлогата!

Писмир изтърча напред с пламтяща пръчка в ръка и я запокити към двата чифта очи.

Те премигаха и търтиха нанякъде. Заедно с тях търти и магията. Разнесоха се викове и, засрамени от страха си, ловците се втурнаха напред.

— Спрете! — кресна Писмир. — Тъпаци такива! Ще го погнете това сред мрака с кокалени копия, а? Ами че това е черен снарг! Това да не ви са кафявите, дето се въдят тука! Че не знаете ли легендите? Те идат от най-далечните Забутани Ъгли! Чак от Непометените Кьошета!

Откъм север, откъм бялата канара на самата Дървена Стена, отново се разнесе писъкът на снарг. Този път не заглъхна, а рязко секна.

Писмир се взря за секунда на север, после се обърна към Глърк и Снибрил.

— Надушиха ви. Точно това е докарало коня насам — страхът от снаргове. А страхът от снаргове изобщо не е срамно нещо. Такъв страх от снаргове си е чисто и просто проява на здрав разум. А сега, след като те откриха селото, вие не можете да останете повече тук. Те ще идват всяка нощ — и ще дойде някоя вечер, когато няма да можете да се защитите. Тръгвайте още утре. Даже и тогава вече може да е късно.

— Ама ние не можем ей тъй да… — начена Глърк.

— Можете, можете. И не само можете, ами и ви се налага. Фрей се връща, а заедно с него — и всичко, що иде подире му. Проумявате ли?

— Не — отвърна Глърк.

— Е, тогава ми се доверете. И се надявам, че никога няма да ви се наложи да го проумеете наистина. Да се сещате някога да не съм бил прав?

Глърк се замисли.

— Е, ами сещам се как веднъж каза, че…

— За важни неща, искам да кажа?

— Не. Ами не, предполагам. — Глърк изглеждаше порядъчно притеснен. — Ама нас никога не ни е било страх от снаргове. Със снарговете се оправяме съвсем сносно. Че какво толкова им има точно на тия снаргове?

— Ония, дето ги яздят — обясни Писмир, — това им има.

— Абе имаше още един чифт очи… — несигурно проточи Глърк.

— Тия са още по-лоши и от снарговете — рече Писмир. — Имат си много по-лошо оръжие от зъбите и ноктите. Имат си мозъци!

— Ами, това беше. Хайде! — Глърк хвърли последен поглед към руините на колибата.

— Изчакай ме мъничко — обади се Снибрил.

Лесно бе побрал цялата си покъщнина в една кожена торба, ала я пребърка отново, в случай че е забравил нещо, без да иска. Вътре имаше кокален нож с резбована дървена дръжка и резервен чифт ботуши. После идваше едно кълбо тетива за лък, торбичка с остриета за стрели и малко късметлийски прах, а точно на дъното пръстите на Снибрил напипаха още една издута торбичка. Измъкна я внимателно, като гледаше да не повреди онова, с което бе натъпкана, и я отвори. Две, пет, осем, девет. Всичките си бяха вътре. Той прокара пръсти по тях. Лакът блестеше на светлината.

— Хъ — рече Глърк. — Не знам какво толкоз се бъзикаш с тях. Да беше взел още една торбичка с остриета, по-добре щеше да запълни мястото.

Снибрил поклати глава и вдигна монетите в шепата си. Лакът им сияеше.

Бяха изсечени от червено дърво от Кракостолните мини. От едната страна на всяка монета бе гравиран ликът на Императора. Това бяха тарнерии — валутата на Думийската империя, и струваха много кожи в Трегон Марус. Всъщност, ако го погледнеш по този начин, те си бяха кожи, или гърнета, или пък ножове, или копия. Поне така разправяше Писмир.

Снибрил не го разбираше съвсем, но, изглежда, любовта на Думийците към техния Император бе толкова голяма, че те на драго сърце биха взели от него дървените картинки срещу кожи в замяна — с козината и без. Или поне така разправяше Писмир. Снибрил не беше много убеден, че той разбира от финанси кой знае колко повече от него.

Двамата се отправиха към каручките. Не бе изминал и ден, откакто бе минал Фрей. Да, ама какъв ден… Изпълнен предимно с разправии. По-богатите Мунрунги не искаха да тръгват, особено като се имаше предвид и че никой няма що-годе ясна представа къде отиват. А Писмир пък се беше покрил някъде по своя си работа.

После, посред утрото, откъм юг долетяха писъци на снарг. Някой бе мярнал плъзгащи се сред космите сенки. Друг пък бе забелязал очи, надничащи над оградата.

С това разправиите секнаха. Мунрунгите били свикнали на път — взеха изведнъж да изтъкват хората. Горе-долу всяка година се местели насам-натам в търсене на по-добри ловни полета. И сигурно са се готвели да се местят пак още от месеци насам. Не че бягат — обясняваше всеки. Никой не би могъл да твърди, че бягат. Те просто се оттеглят. Доста бавно, при това.