Тери Пратчет: Килимените хора

Пък и самото Преброяване… Новите имена се добавяха в скърцащите свитъци, които — така им харесваше на хората да мислят — после биваха откарвани в голямата столица Уеър, и то в самия Велик Императорски Дворец. Думийските чиновници записваха усърдно кой колко прасета, кози и тромпи има, а после хората се изнизваха един по един към съседната маса и си плащаха данъците в кожи — с козината и без. Точно тази част на цялото мероприятие не се радваше на особена популярност. Опашката се виеше край Трегон Марус, минаваше през Източната порта, провираше се покрай къщурките и оборите, пресичаше Пазарния площад и се изсипваше в Преброителницата. Покрай чиновниците пренасяха дори и най-малките бебенца — перодръжките трепваха и дращеха имената им по пергамента. И твърде много хора в империята получаваха смешни имена, защото все се намираше някой чиновник, дето не е много наясно с правописа. В Историята такива работи се случват доста по-често, отколкото си мислите.

На петия ден губернаторът на града свикваше всички племенни вождове на аудиенция насред Пазарния площад, за да им изслуша жалбите и болежките. Не че имаше навика да прави нещо, за да им помогне, ама нали поне ги изслушваше, пък и кимаше толкова начесто, че всекиму поолекваше — поне докато се прибере обратно вкъщи. На това му се вика политика. И тъй си вървеше кой го знай откога. А на шестия ден хората хващаха пътищата, построени от Думийската империя, и се прибираха у дома. Пътищата водеха на изток. Друг път вървеше на запад, докато стигне в славния Уеър. Там пък се превръщаше просто в един от многобройните пътища, които минаваха през града. Отвъд Уеър той се превръщаше в Западния Път, и ставаше все по-тесен, и криволичеше все повече, докато най-накрая стигаше най-крайния западен пост на Черджето пред Камината.

Такава бе Думийската империя. Тя се простираше почти по целия Килим — от Дървената Стена, та чак до пустинята край Лакоолм, на север.

На запад тя граничеше с Дивата Земя и с последните ресни от Килима, а на юг пътищата й стигаха чак до Крайкаминието. Хората от Уейнскот, дето ходеха целите нашарени, войнствените Хиболги, та дори и езичниците от Черджето, дето се кланяха на огъня — всички те плащаха своя дан на Императора.

На някои от тях Думийската империя не им допадаше особено — най-вече защото все гледаше да потуши дребните междуособици и мащабните кражби на добитък, дето в крайграничните райони си бяха един вид развлечение, което им разнообразяваше живота. На Империята по й харесваше да има мир. Мирът означаваше, че хората ще имат време да спечелят достатъчно пари, че да си платят данъците. Общо взето, мирът вършеше добра работа на Империята.

Тъй че племето на мунрунгите се отправяше на изток и се измъкваше от имперските хроники за още десет години. Понякога мунрунгите се спречкваха помежду си, ама общо взето си живееха мирно и кротко и гледаха да си нямат много вземане-даване с историята, която има подчертана склонност да кара хората да се изтрепват един друг.

А после настъпи и година, когато от Трегон Марус не дойде никаква вест…

Старият Грим Орксон, вождът на мунрунгите, имаше двама сина. Когато старецът умря, постът бе наследен от по-големия, Глърк.

Според мунрунгското мислене — а то си е едно доста бавно и протакащо мислене — по-добър избор не можеше и да има. Синът си беше буквално второ издание на бащата — като почнеш от яките, мощни плещи, та стигнеш до обширния дебел врат, първоизточник на неговата таранна сила. Глърк мяташе копието най-далеч от всички. Можеше и снарг да пребори — и за доказателство носеше на врата си наниз от дългите им жълти зъби. С една ръка кон вдигаше, можеше по цял ден да тича без умора и да се промъкне толкоз близо до някое животно, както кротко-кротко си пасе, че въпросното животно понякога се гътваше от шока, още дори преди нашия човек да си е вдигнал копието. Е, трябва да признаем и това, че докато мислеше, устните му все мърдаха и се виждаше как мислите се блъскат една в друга като залци в яхния, ама да беше тъп — не беше. Не бихте го нарекли точно „тъп“. В края на краищата, мисълта му като тръгнеше, стигаше където трябва. Само дето минаваше по възможно най-заобиколния път.

„Той казва много малко думи, пък и едва ли знае какво значи която и да било от тях“ — тъй говореха хората за него, но не и тогава, когато можеше да стигне до неговите уши.

Веднъж, привечер, той вървеше към дома си през просеки в прахта, помъкнал под мишница копие с кокален връх. С другата ръка крепеше полегналия на рамото му дълъг прът.