Тери Пратчет: Килимените хора

Останалите от племето спряха приказките и със страхопочитание се дръпнаха да му направят път. Един косъм бе рухнал. И то голям. Бе срутил оградата, а върхът му лежеше сред руините на Орксоновата къща. Арката на портата все още стърчеше храбро сред попилените греди и слама. Берта Орксон, наобиколена от децата си, дотърча и се хвърли в прегръдките на своя мъж.

— Писмир ни измъкна точно преди да се стовари косъмът… — изхлипа тя. — Ами сега какво ще правим?

Той я потупа разсеяно по гърба и продължи да се блещи срещу развалините на къщата си. После се изкатери върху купчината останки и взе да ръчка тук и там.

Тъй безмълвна бе тълпата, че всеки звук отекваше гръмко. Нещо дрънна, и той измъкна едно гърне, по чудо избегнало гибелта си. Ококори се насреща му, все едно никога преди не бе виждал нищо подобно, и взе да го върти насам-натам на светлината на огъня. Вдигна го над главата си и го тресна о земята.

Размаха юмрук и захвана люто да ругае. Прокле космите, прокле мрачните пещери на Подкилимието, прокле демоните на Пода — Вътъците и Основите. После изрева Непроизносимите Думи и изрече клетвата на Ретвашуд Цицията, която бе толкоз силна, че кости трошеше — или поне така разправяха за нея, макар че Писмир пък твърдеше, че това било суеверие.

Завихриха се клетвите сред вечерния космалак. Дочуха ги Създанията на Нощта, които щъкаха из Килима. Трупаше се клетва връз клетва, и се извиси кула от клетви, разлюляна и сееща ужас.

Глърк свърши; въздухът трепереше. Той тупна сред развалините и седна, стиснал глава в ръце. Никой не се осмеляваше да го доближи. Някои му метнаха коси погледи, а един-двама ги бе втресло и побързаха да се изнесат нанякъде.

Снибрил слезе от коня и бавно запристъпва към Писмир, който мрачно стърчеше сред тълпата, загърнат в наметалото си от кози кожи.

— Не биваше да казва Непроизносимите Думи — промърмори Писмир, кажи-речи на себе си. — Е, всичкото това е суеверие, ясно де, ама то само по себе си не значи, че не е ИСТИНА. О, здрасти. Отървал си се, като те гледам.

— Кой го направи?!

— Наричат го Фрей — отвърна Писмир.

— Мислех, че това е само стара-прастара приказка…

— То си е така, ала това не значи, че не е вярна. Убеден съм — Фрей беше. Като се почне с промените във въздушното налягане… Пък и животните, и те го усетиха… тъкмо както си го пише във… — той рязко млъкна.

— Тъкмо както четох някъде — довърши той, очевидно притеснен.

Погледът му мина край Снибрил и светна.

— Кон си си намерил, гледам.

— Май че е ранен…

Писмир доближи коня и го огледа внимателно.

— Думийски е, естествено — заключи той. — Я някой да ми донесе сандъчето с билките. Нещо го е нападнало — нали виждаш, ей тук. Не е дълбока рана, ама ще трябва да я намажа. Великолепно животно. За чудо и приказ! Та, бил без ездач, казваш?

— Пообиколихме нагоре-надолу по пътя, ама никой не видяхме.

Писмир погали коня по гладкия хълбок.

— Цялото село да продадеш, с всичките му жители за роби, я ще можеш да си купиш кон като тоя, я не. Който и да е бил неговият стопанин, кончето доста отдавна му е избягало. Живяло си е дни наред на свобода.

— Думийците вече не позволяват на никого да държи роби — уточни Снибрил.

— Много е ценен, това исках да ти кажа — обясни Писмир.

Той си затананика отнесено и взе да оглежда копитата на коня. Пусна краката му и се втренчи неподвижно в космите.

— Изплашило го е нещо. Не е бил Фрей. Още преди няколко дена го е изплашило. Не са били бандити — те щяха да задигнат и коня. Пък и бандитите не оставят белези от нокти. Може и снарг да е бил — ама три пъти по-голям от обикновен снарг. Олеле, майчице. И такива ги има.

И тогава се разнесе Викът.

На Снибрил му се стори, че на нощта са й пораснали уста и глас. Викът идеше от космалака отвъд срутената ограда — подигравателен крясък, който цепеше тишината. Конят се дръпна.

Някой вече бе разпалил огън в една от пукнатините на Стената. Неколцина ловци се затичаха натам с вдигнати копия. Спряха. В далечния край изплува нещо, яхнало друго нещо. Проблеснаха два чифта очи — едните свирепо червени, другите лъскаво зелени. Те се втренчиха в селяните с немигащ поглед над пламъците.

Глърк грабна копието от ръката на някакъв мъж — всичките до един бяха зинали — и взе да ги разбутва и да си проправя път.

— Снарг ще да е, какво друго да е — изръмжа той и метна копието. То се удари в нещо, ама само дето зелените очи блеснаха още по-ярко. Из невидимото гърло извря дълбоко, злобно ръмжене.