Тери Пратчет - Килимените хора

Още преди да преполови пладне, ограденото място се изпълни с каруци, крави и хора, помъкнали разни мебели. Суматохата вече бе утихнала и всички чакаха Глърк. Неговата каруца беше най-писаната от всички — наследствена семейна собственост с вит покрив, с гюрук от кожи. Теглеха я четири понита. Колибите трябваше да се строят така, че да изтраят година и половина; каруците обаче бяха нещото, което човек завещава на деца и внуци.

Зад неговата каруца търпеливо чакаше цял керван понита, натоварени с Орксоновите богатства, които се състояха също предимно от кожи. Подир нея идеха по-маловажните каруци — никоя не беше толкова богата колкото Орксоновата, макар че някои й бяха почти равни. След тях идеха по-бедните двуколки и онези семейства, които едвам можеха да си позволят едно пони и три четвърти дяла от крава. Последни идеха пешаците. На Снибрил му се струваше, че онези, които побираха всичката си покъщнина в една-едничка торба, май са по-весели от ония, дето си зарязваха половината имущество тук. Точно сега им трябваше Пасмир. Ала къде беше той?

— Че няма ли го тука? — попита Глърк. — Е, той нали знае, че тръгваме. Ще ни настигне. Според мен едва ли си въобразява, че ще го чакаме…

— Ще избързам напред да го търся — отсече Снибрил.

Глърк отвори уста и тъкмо да скастри брат си, взе, че размисли.

— Е, кажи му тогава, че сме тръгнали към Изгорелия Край, по старите пътеки — рече му той. — Там тази вечер лесно ще се защитим, ако опре до това.

Глърк изчака, докато и онези на опашката се изнижат извън оградата, примъкна две греди и запречи портата накръст. През порутените стени всеки можеше да влезе вътре, ала Глърк чувстваше, че портата трябва да бъде затворена. Беше някакси по… както трябва. Предполагаше, че може и да се върнат някой ден.

Снибрил беше начело на процесията. Яздеше белия кон — малко непохватно, но за сметка на това пък решително. Бяха го кръстили Роланд, на някакъв техен чичо. Никой не бе поставил под съмнение нито правото му да го кръсти, нито да го задържи. Мунрунгите, общо взето, бяха съгласни с Думийските закони, но пък „Кой изпревари — той завари“ си беше един от най-старите закони.

Малко по-нататък той свърна от пътя и скоро над върхарите на космите се издигна бялата канара на Дървената Стена. Наоколо се стелеше гъст прах и тропотът на Роландовите копита почти не се чуваше. Там свършваше Килимът. Снибрил усети ширналата се край него необозрима килимена безграничност, която се простираше далеч отвъд най-крайните граници на Империята. И ако Думийските пътища водеха към далечни краища, то накъде ли водеше този стар-прастар черен път?

Понякога, през някоя тиха нощ, той сядаше край пътя и го съзерцаваше ли, съзерцаваше. Мунрунгите сновяха насам-натам, ала все из едни и същи краища. Писмир разказваше за разни места като Черджето, Камината и Ръба. Далечни-далечни краища със странни-престранни имена. Писмир бе ходил навсякъде и бе видял такива неща, каквито Снибрил никога нямаше да види. Ех, какви истории разказваше…

На няколко пъти на Снибрил му се счу, че наблизо отекват нечии други копита. Или пък тропаха черни лапи? Май и Роланд бе дочул нещо, защото припна живо напред — още малко и щеше да мине в галоп.

Прахът се бе наслоил сред тукашните косми и бе оформил бабунести могили, гъсто обрасли с папрати и треви — въздухът тегнеше от мириса им. Пътеката като че бе станала мочурлива и тук-таме нехайно лъкатушеше сред могилите. Най-накрая излезе на една полянка точно до южния край на Дървената стена.

Тя беше паднала от небето преди много, много години. За да я изминеш открай докрай, бе нужен целодневен поход, а за да я прекосиш — цял час, че и отгоре. Половината бе изгоряла — кой я знае как, ала беше изгоряла!

Писмир твърдеше, че нейде в най-затънтените краища на Килима имало още една-две… и бе използвал Думийската дума: клечкакибрит.

Писмир живееше в една пещера до старата дървена кариера. Покрай прага се търкаляха две-три гърнета.

Щом Роланд навлезе в тръс на полянката, насреща му изскочиха няколко мършави полудиви кози. Писмир го нямаше. Нито пък дребничкото му пони.

Ала край пещерата бе простряна току-що одрана кожа на снарг, а край малък огън, върху купчина папрат, със смъкната връз лицето шапка, лежеше някакъв човек. Шапката беше островърха и някога ще да е била синя, ала времето я бе превърнало в безформена торба, чийто цвят напомняше цвета на дим. Дрехите му изглеждаха така, сякаш самички се бяха скупчили около него, да се посгреят. Под главата си бе подложил за възглавка оръфано кафяво наметало.