Тери Пратчет - Килимените хора

Най-старият уайт в групата бе Господар. Тази наброяваше двайсет и един души. Писмир огледа фургона им и посочи големия казан за топене на лак, натоварен отгоре му. Уайтите се бяха усъвършенствали в топенето на лака, добиван в Лакоолм, огромната колона от червено дърво на север, известна като Кракнастола на Думийската империя. После обикаляха от село на село и го продаваха. От лак можеше да се отлее връх на копие, острие на нож, каквото си щеш.

Снибрил се зачуди колко ли време ще мине, докато някой пак забележи, че е натикал колана в торбата си? Ала той изобщо не смята да се предава — рече си наум. Ако видят колана, няма как да не си го поискат.

Бяха наклали седем огъня, близо един до друг, и край всеки от тях бяха насядали по трима уайти. Изглеждаха досущ еднакви. Че как ли се различават помежду си? — зачуди се Снибрил.

— О, забравих да ти кажа нещо — обади се Писмир, докато уайтите се суетяха около гърнетата с гозби. — Те имат страхотна памет. Мда. Всичко помнят. Точно затова им е толкоз трудно да разговарят с обикновените хора.

— Нищо не разбирам — вдигна рамене Снибрил.

— Изобщо да не се изненадваш, ако ти отговарят още преди да си ги питал. Понякога дори и те самите се объркват — продължи Писмир.

— Зарежи ги тях. Аз съм объркан.

— Помнят всичко, казвам ти. Всичко, което им се е случило и ще им се случи. Мозъците им… работят по Друг начин. Минало, бъдеще — за тях няма никаква разлика. Моля те, опитай се да схванеш какво ти казвам. Те помнят неща, които още не са станали.

Ченето на Снибрил увисна.

— Значи, можем да ги питаме… — подхвана той.

— Не! В никакъв случай! Е… ами благодаря — продължи Писмир с къде-къде по-нормален глас. — Изглежда ми, хм, вкусно.

Ядяха в мълчание. Дали пък не си казват нищо, защото вече знаят какво ще си кажат? — помисли си Снибрил. Не, тая работа не беше така — трябваше да кажат нещо, за да си спомнят, че са го казали… или…

— Аз съм Норал, Господар на Пещта — представи се Уайтът отляво.

— Казвам се…

— Да.

— Ние…

— Да.

— Имаме…

— Знам.

— Откъде?!

— Ще ми го разкажеш след вечерята.

— О… — Снибрил се опита да го проумее. Писмир бе излязъл прав. Беше почти невъзможно да поддържаш разговор с някого, който вече е чувал тоя разговор.

— Значи, наистина знаете всичко, което ще става? — Нищо друго не можа да измисли.

В дълбините на качулката се мярна следа от усмивка.

— Не всичко. Че може ли някой всичко да знае? Но че знам това-онова, знам.

Снибрил се озърна отчаяно. Бейн и Писмир бяха потънали в задълбочен разговор с уайтите и не му обръщаха капчица внимание.

— Ама… Ама… Да предположим, че знаеш кога ще умреш? Да предположим, че ще те нападне някой див звяр и…

— Да? — любезно кимна Норал.

— Ами не можеш ли просто да направиш тъй, че да те няма там?

— Да те няма на собствената ти смърт? — учуди се уайтът. — Ей, голям номер би било това!

— Ама не! Искам да кажа… Не можеш ли да избегнеш…

— Знам какво искаш да кажеш. Да, ама няма как… Трудно е да се обясни. Или пък е лесно да се обясни, ама е трудно да се разбере. Трябва да следваме Нишката. Единствената Нишка. Не бива да я късаме.

— Нищо никога ли не ви идва като изненада?

— Не знам. Какво е изненада?

— Можеш ли да ми кажеш какво ще стане с мен? С всички нас? Нали вече знаете какво става. Много ще ни е от полза да знаем бъдещето.

Черната качулка се обърна към него.

— Хич няма да ви е от полза. Страшно усложнява живота.

— Имаме нужда от помощ — трескаво зашепна Снибрил. — Какво е Фрей? Къде да отидем, за да сме в безопасност? Какво да правим? Не можете ли да ни кажете?

Уайтът се наведе към него.

— Можеш ли да пазиш тайна? — заговорнически прошепна той.

— Да! — кимна Снибрил.

— Ама наистина? Дори и всичко да би дал, за да я кажеш на другите? Дори и да се чувстваш все едно държиш жив въглен в шепа? Можеш ли наистина да пазиш тайна?

— Ъъъ… Мда.

— Е… — Уайтът отново се дръпна назад. — И ние също.

— Ама…

— Да ти е сладко.

— Ще ми се услади ли наистина?

— И още как! — Уайтът понечи да се извърне, ала после се обърна отново към него. — Задръж колана.

— О… Ти знаеш, че коланът е у мен?

— Вече знам.

Снибрил се поколеба.

— Ей… почакай! Казах го само защото ти…

— Най-добре ще е изобщо да не се мъчиш да разбираш — любезно му рече Норал.

Снибрил почна да лапа, ала въпросите не му даваха мира.

— Виж сега — рече Норал. — Всичко се случва. Също като нишка в Килима. Нищо не може да се промени. Дори и промените вече са… част от бъдещето. Повече не ти трябва да знаеш.