Тери Пратчет - Килимените хора

Странна вечеря беше. Никога не можеш да си сигурен дали онзи, с когото си говориш в момента, не се вслушва в онова, дето ще му го кажеш чак след десетина минути. Настроението се поразведри само когато един уайт връчи на Глърк една брадва. Беше брадвата на дядо му, макар и острието, и дръжката да бяха сменяни няколко пъти.

Докато пътешествениците се връщаха към каруците си, Бейн и Писмир през цялото време си мълчаха.

— На вас казаха ли ви нещо? — полюбопитства Снибрил.

— Не — отвърна Писмир. — Те на никого нищо не казват.

— Ама…

— Начинът, по който се държаха — обясни Бейн. — Там не могат да се сдържат.

— Хич не им харесва онова, дето не ни го казват — додаде Писмир.

Измина седмица. Каруците вървяха на север. Килимът край тях се променяше. От двете страни на тесния път се извисяваха косми — сега те бяха тъмночервени. Мъхестият храсталак и дори прахо-трънаците бяха обагрени във всички нюанси на червеното.

На Снибрил му се струваше, че върви през голям, внезапно замръзнал пожар. Но беше хладно и мирно, а нощем — за пръв път, откакто напуснаха селото — не се обаждаха никакви снаргове.

И, разбира се, на хората им се щеше да поспрат.

— Поне за някоя и друга седмица! — примоли се Кадмик Харголдер, майсторът на копия; и той бе сред неколцината селяни, дошли тази вечер при каруцата на Глърк.

— Те сигурно така и така вече са ни забравили, защо и в къщи вече да не се върнем?

— Те нищо не забравят — обади се Бейн. — Не и те. Пък и трябва да продължим. Към Уеър.

— Вие двамата вървете, щом искате — отсече Кадмик. — Колкото до мене…

— Колкото до нас, никой няма да се цепи, Кадмик, поне докато аз съм вожд на това племе — тропна Глърк. — Не мисля, че ще сме в безопасност, докато не се уверя, че най-близкият до нас моул е по-далече от най-далече. Да тръгнем към Уеър си е много разумно нещо. Там ще ни е къде-къде по-добре, ще видите. Ако някой мисли другояче — е…

В това „е…“ имаше нещо. Много дълбоко „е…“ беше. И пълно с неизречени заплахи.

Ала ядното мрънкане не стихваше. И тъкмо тогава се натъкнаха на моула.

Снибрил и Бейн вървяха преди кервана — не се виждаха от каруците, ала се чуваха. Снибрил думица не обелваше. Продължаваше да си мисли за „Генерала“.

Беше виждал сегиз-тогиз Думийски офицери. Не много често. Трегон Марус не беше от най-важните селища. Пък и там не им харесваше много — беше им твърде далече от дома. Бейн се движеше като войник. Хора, на които им викат „Генерале“, не би трябвало да се разкарват насам-натам, облечени в подобни дрипи… А пък сега явно се бяха запътили към Уеър. Никой не го бе обсъждал. Просто някакси изведнъж си стана, и толкоз.

Ала в Уеър всичко щеше да се оправи. Уеър беше най-знаменития град в цял Килим. Там ще сме много по-добре от където и да било. Там е безопасно. И има войници, цели легиони…

Бейн сигурно го усещаше какво мисли, ала — твърде необичайно за него — не спираше безцелно да дърдори — общо взето, каквото му дойдеше на устата.

Нито един от двамата не забеляза моула чак докато насмалко не връхлетяха върху него. Яздеше своя снарг точно по средата на пътя, готов всеки момент да сграбчи меча си, приковал в тях ужасен взор.

Бейн изпръхтя, изтегли меча си и почти се строполи напред, ала ръката на Снибрил се стрелна и го докопа за рамото.

— Какви ги правиш, идиот нещастен?!

— Я го виж! — рече му Снибрил. „Преди да действаш, наблюдавай“ — тъй разправяше Писмир.

Моулът не шавна. Снибрил се промъкна напред. После протегна ръка и потупа звяра по муцуната. Без думица да каже, посочи към нозете на снарга. Големите туфи прах край тях не помръдваха.

Тънък слой прах покриваше дори и моула. Седеше си там като статуя, вперил празен поглед в нищото.

— Как би могъл да… — започна Снибрил.

— Не знам. Виж, Писмир може и да знае — тръсна Бейн доста рязко, защото се чувстваше като първия глупак. — Хайде. Ти му грабваш главата, аз му мъкна краката.

Освободиха го предпазливо от седлото и го понесоха към каруците, а той все така си остана сгънат.

Снибрил затъкна ножа в пояса си — там му беше подръка, ако се наложи. Ала моулът сякаш бе направен от пясъчник.

Откриха Писмир, вече затънал в работа до уши. Глърк бе излязъл на лов и бе домъкнал диво прасе. Или поне неговата статуя.

— Цяло стадо бяха! — разправяше Глърк. Потупа прасето с копието си. Бжинннг!

— „Квиииик“ трябва да казва — поясни той. — А не „бжинннг!“

Писмир взе ножа на Снибрил и хрясна моула в гърдите. Дръннннн!