Тери Пратчет - Килимените хора

Гледката вдъхваше не само ужас. Вдъхваше и… неудобство. Никой не би трябвало да държи вътре в себе си чак пък толкоз много сълзи.

Снибрил се загледа в локвата сълзи, която се разля по пода и докосна статуята на рунтавото куче до стената. То сбърчи нос. Локвата се разливаше ли, разливаше. Щом докоснеше някои от статуите, те се събуждаха, ала други — от най-старите, целите в прах и лишеи — дори не помръднаха. Разни дребосъци храбро заплуваха към свободата между пищялките им.

Снибрил загреба цял щит сълзи и го плисна върху Роланд. После дойде ред на малкото пони, което зяпна в почуда насреща му. Най-накрая изтърча до воина и го обля в сълзи.

В първия миг нищо не стана. После клепачът му трепна. Ръката, която стискаше оръжието, помръдна. И изведнъж дребничкият воин оживя, ама със страшна сила. Той пусна огърлицата на пода и изгледа Снибрил напреки.

— Кокали Мокалови, ти пък откъде изникна?

После съзря термаганта сред локвата от сълзи. Плъзна ръка към врата си и напипа лишея. Вторачи се умислено в Снибрил.

— Ей, непознатия, от колко време висиш тук?

— Не знам. Сега сме третата година след Второто преброяване от възкачването на император Таргон на престола в Уеър — отвърна Снибрил.

— Ти думиец ли си? — Освободената статуя взе да отмотава лишея.

— Нещо такова.

— Аз пък не съм — вирна нос дребосъкът. — Ние не се броим. Ала за Таргон съм чувал. Преди да пристигна тук, тъкмо бяха изминали двайсет и две години, откакто се е възкачил на престола.

— Значи си тук от година.

— Година… цяла година! — затюхка се воинът. — Колко много време… — Той се поклони тържествено. — Хиляди извинения, непознати момко. Ти заслужаваш награда. Аз, Брокандо, син на Брок, Господар на Джеопард, Крал на дефтмените, ти го обещавам. Да. Награда.

— Изобщо не съм го направил заради някаква си награда — обясни Снибрил. — Просто ми се щеше ей онова там да спре да превръща на статуи де когото свари.

— Ами какво тогаз те е довело толкоз надалеч? — блеснаха очите на Брокандо. — Съкровището, а?

— А, не… Виж какво, не мислиш ли, че ще е по-добре да мърдаме оттук? — Снибрил отново метна поглед към термаганта. — Че току-виж онзи се надигнал…

Брокандо размаха меча си.

— Цяла година от живота ми!!! — кресна той. — Ще си плати той за това!

Снибрил отново погледна чудовището. То си лежеше и не мърдаше.

— На мене ми се чини, че не би могъл да му сториш кой знае какво… Тъй както го гледам, той си е достатъчно нещастен.

Брокандо се поколеба.

— Абе знаеш ли, може и да си прав… Безмозъчен звяр — какво да му отмъщаваш! А пък колкото до това… — замахна той към сияйната купчина, — нещо ми се е отщяло, да ти кажа. Я по-добре да си седи тука. — Той подсмръкна. — Те тия работи май само на термаганти подхождат. Гледай я тая огърлица, вижда ми се доста… хм…

Снибрил си бе набелязал едно-две нещица, които доста му харесваха, а Брокандо, като го погледнеш, май бе готов да зареже съкровището, само защото в къщи си има предостатъчно съкровища. Ала усети, че ще е тъпичко да тръгне да се разправя с него.

С приглушен звън Термагантът вдигна глава и отвори очи. Снибрил повдигна щита, ала той се изплъзна из ръцете му и издрънча надолу по стъпалата.

Термагантът непохватно му препречи пътя с нокът и го заподмята тромаво, докато най-накрая съзря отново своя образ. За почуда на Снибрил, той взе да гука срещу отражението, а после полегна пак, гушнал в лапи огледалото. И тогава Термагантът с последен звън мирно и тихо издъхна сред храма, построен за него още в памтивека.

По-нататък трубадурите и скитащите разказвачи често разправяха, че щом съзрял в огледалото своя образ, Термагантът умрял. Никога не вярвайте на онова, което разправят в песните. Ония, дето ги измислят, тикат вътре де що дивотия им хрумне, решат ли, че така им звучи по-добре. Та, те твърдяха, че отразеният му поглед го бил вкаменил. Само че смъртта на термаганта си беше къде-къде по-сложна работа. Както и повечето работи.

Двамата го извлякоха нагоре по стъпалата и го погребаха под олтара. Снибрил си спомни за Кристобела и за другите животни в лагера, взе от купчината съкровища едно малко ковчеже и загреба сълзи от локвата. Останалите статуи си ги оставиха така.

— В миналото тези са се кланяли на термагантите като на богове, тъй гласи преданието — рече Брокандо. — Жестоко племе са си били те. Тъй да си стоят. Справедливо е.

— Всъщност… — подхвана Снибрил, щом се поотдалечиха малко, — …не че бих имал нещо против някоя мъничка награда, ако случайно ти се намира. Някоя, дето на тебе не ти трябва.