Тери Пратчет - Килимените хора

— О, ами, знаеш ли… То караш, караш, пък вземеш да го налучкваш… — смутено измънка Глърк.

— О, не се и съмнявам. Изобщо даже не се съмнявам. Страшна работа! Пък и отговорността е ужасна. Ти минал ли си някаква специална подготовка?

— Ъъ… ами че не… ами то, тате умря и те ми натикаха онова копие в ръцете и ми викат „ти си вождът“ … — заобяснява Глърк.

— Наистина ли? Е, по-късно ще си проведем един по-сериозен разговор по тоя въпрос — кимна Брокандо. — А това е Писмир, нали? О, ама хайде стани, де. Сигурен съм, че от философите не се изисква да се кланят доземи… Какво?… О, екстра! А това трябва да е… генерал Бейнеус Гатрикс, ако не се лъжа.

„Генерал!“ — отново мина през ума на Снибрил.

Бейн кимна.

— Колко години минаха, Ваше Величество?

— Към пет, мисля — рече кралят. — Всъщност май са си направо шест.

— Познавате ли се? — учуди се Снибрил.

— О, да — кимна Брокандо. — Думийците постоянно ни пращаха армии. Да проверят как сме и да ни предложат най-учтиво да им се подчиним и да станем част от тяхната Империя. Ние пък все им отвръщахме, че не щем. Нали щяха да ни броят…

— Според мен възразявахте най-вече срещу плащането на данъци — спокойно го пресече Бейн.

— Не виждам какво бихме получили срещу парите си — опъна се Брокандо.

— Защита.

— А, така ли? Че нас винаги ни е бивало да се защитаваме самички! — Брокандо натъртваше на всяка дума. — Срещу всеки. — Той се усмихна. — А после ни изпратиха Генерала да ни предложи пак същото, ама малко по-настоятелно… Спомням си, рече ни, че ако не се присъединим към Империята, едва ли от нас би останал някой за преброяване.

— А пък ти ми рече, че нямало да остане кой да брои — каза Бейн.

Снибрил местеше поглед от единия към другия. Усети се, че е притаил дъх. Въздъхна.

— И после какво? — обади се той.

Бейн сви рамене.

— Ами, аз не нападнах — обясни думиецът. — Изобщо не проумявах защо трябва да мрат свестни хора. Върнах се и казах на императора, че хората на Брокандо много ги бива за съюзници, ама за поданици по неволя хич не стават. Пък и без това само малоумник би нападнал онзи град.

— Аз пък винаги съм се чудил той какво ти е отговорил — обади се Брокандо.

Бейн сведе поглед към опърпаните си дрешки.

— Ами, какво. Доста повряска, де…

Последва замислено мълчание.

— Ама те все пак нападнаха, след като тебе те… отзоваха — рече накрая Брокандо.

— И победиха ли?

— Не.

— Ей на, нали това ти казвам. Малоумници.

— Съжалявам — рече Брокандо.

— А, няма защо. Това беше само едно от многобройните несъгласия между мен и Императора.

Снибрил хвана и двамата за раменете.

— Както и да е — рече той. — Като сте заклети врагове, това не значи, че не можете да бъдете приятели, нали така?

Докато вечеряха, Глърк пошепна на жена си:

— Много е любезен. Пита ме всякакви работи за мене… Запознах се с крал, представяш ли си! Той е много важен човек. Май че се казва Протокол.

— Хубаво име. И звучи по кралски…

— Пък Писмир бил философ. Той тъй рече.

— Туй пък хич не го знаех. Какво е „философ“?

— Някой, дето мисли. Той тъй ми рече.

— Е, ами то и ти мислиш. Колко пъти съм те виждала — седиш си и си мислиш…

— Абе то аз не винаги мисля — най-съзнателно си призна Глърк. — Понякога само си седя. — Той въздъхна. — Ама тя работата не била само в мисленето. После трябвало и да го разкажеш, и то така, че на хората да им е забавно.

Керванът обърна на Запад. Пътуването към Джеопард бе весело. Брокандо яздеше до челната каруца. Отиваха на място, където само малоумник би ги нападнал.

Много от мунрунгите откровено благоговееха пред дребничкия крал, ала никой не можеше да се мери с Глърк — той бързо се превръщаше в отявлен монархист. Брокандо усещаше, че вождът е една крайно почтителна аудитория и му говореше с онзи особен тон, с който кралските особи приказват на простолюдието, и после простолюдието се чувства все едно са му поникнали крилца, без всъщност да си спомня кой знае какво от онова, което са му казали.

Снибрил подтичваше от другата страна на каруцата и с половин ухо се ослушваше за признаци на Фрей, а с другата половина попиваше дърдоренето на дефтмена.

— А после, в северното крило на двореца Брок, моят прадядо, построил храм на Мокал Основателя. Цели седем години уайтите дялали за Брок колони от дърво и лак и редяли огромната мозайка, изобразяваща Килима. Още им го изплащаме. Стените са изградени от най-чист въглен и сол, олтарът — от червено дърво, инкрустирано с бронз. Всъщност олтарът се пада точно в средата на днешния дворец, построен от моя прапрадядо, Брок Седми, който, след като бил коронясан за крал, прибавил и Дървената Порта. Не бива да забравям и съкровищниците. Мисля, че на брой са поне девет. И вътре в тях може да влиза само настоящият крал. Короната е дело на самият Тарма Дърворезбаря. Тя е със седем върха и върху всеки има кристал от сол.