Тери Пратчет - Килимените хора

— Естествено, че ми се намира!

— Моето племе има нужда да поостане някъде известно време, да си потегнем талигите, и тъй нататък… На някое място, дето да не се налага през цялото време да се озъртаме през рамо.

— Че какво по-лесно от това! Моят град е и твой. Народът ми ще ви посрещне като братя.

— Всичките ли са дребни като тебе? — изтърси Снибрил, без да мисли.

— Ние, дефтмените, сме правилно сложени — сопна се Брокандо. — Не ни влиза в работата това, че тези или онези са избуяли до такива абсурдни размери!

Мина малко време. Щом доближиха лагера на мунрунгите, Снибрил се обади:

— Знаеш ли, съвсем не смятам, че си изгубил година от живота си. Щом си бил статуя, значи за теб времето не е текло. Даже, като си помислиш, излиза, че си спечелил една година. Всички други са остарели с по една година, а пък ти — не.

Брокандо се замисли.

— Значи ли това, че аз все пак ти дължа наградата?

— Май че да — смънка Снибрил.

— Ами хубаво тогава.

Пристигнаха в лагера тъкмо навреме, за да спрат дружината, която аха-аха да потегли да търси Снибрил. Брокандо веднага стана център на внимание — нещо, което много му допадаше и с което очевидно беше свикнал. Снибрил, малко или повече, бе забравен. Малко или повече…

— Къде беше?! — попита го Писмир. Хем си беше отдъхнал, хем му беше ядосан. — Бива ли тъй да скитосваш! Нима не знаеш, че Моулите са плъзнали навсякъде?

— Съжалявам — отвърна Снибрил. — Просто… така стана.

— Е, карай — махна с ръка Писмир. — Ами сега, какво става? Тия твои смотльовци не знаят ли как се посреща крал?

— Май че не — отвърна Снибрил. — Той иначе си е храбър, ама е малко кибритлия и тогава изобщо не те слуша какво му приказваш.

— Тъй, както ми го описваш, точно на крал го докарва — кимна Писмир.

Брокандо в момента се намираше точно в средата на тълпа дърдорещи един през друг, ококорени Мунрунги, и раздаваше благосклонни усмивки.

— И стоя си аз, значи — разказваше той, — едвам на крачка от съкровището, и изведнъж — дръннн! — ей ти го онова право зад мене! И аз тогава…

Писмир си проби път с лакти през тълпата, свали шапка, поклони се — спря чак когато брадата му докосна пода — и там заседна, тикнал вълмо бели кичури точно под носа на смаяния Брокандо.

— Приветствам те, о, Кралю! — поде старецът. — За нас е чест, че един тъй велик син на един тъй благороден народ ни е счел за достойни да… ъъъ… за достойни. Всичко, което имаме, е на твое разположение, о, доблестни господарю. Аз съм Писмир, скромен философ. Това е…

Той бясно защрака с пръсти по посока на Глърк, който стоеше зяпнал встрани и гледаше какви ги върши Писмир, все още прегънат одве пред воина-джудже.

— Хайде де, ама хайде, моля ти се! Протоколът е много важно нещо! Поклони се на краля!

— Кво е туй крал? — невинно го изгледа Глърк.

— Засвидетелствай му уважение! — настоя Писмир.

— Че защо? Нали Снибрил го е отървал, а не обратното, нали така?

Снибрил забеляза Бейн, застанал зад тълпата начумерен, със скръстени ръце. В Трегон Маруското училище хич не му харесваше, ама беше понаучил някои работи. Думийците не обичат кралете. Предпочитат императорите. От един император можеш да се отървеш къде-къде по-лесно.

На връщане от храма пък бе попитал Брокандо какво иска да каже с това, че народът му не се брои. Искал бил да каже, че си нямат нищо общо с Думийците.

— Ние ги мразим — бе отсякъл Брокандо, без изобщо да увърта. — Аз се бия с тях, защото изправят пътищата, слагат номера на какво ли не и правят карти на разни места, дето няма какво да им правиш карти! Всичко гледат да обърнат в нещо, дето се брои. Да можеха, и космите на Килима щяха да накарат да растат в редички! Пък най-лошото е, че… дай им на тях да се подчиняват на заповеди! По-скоро ще се подчинят на чиято и да било заповед, отколкото да се хванат самички да мислят! Точно върху това се гради и империята им! О, инак те са си направо свестни, в битка се бият честно и прочие, ама понятие си нямат от веселба! И накрая какво? Редички, заповеди и никаква радост от живота!

А точно в момента го представяха на думиец.

При което Брокандо направо го шашна. Той доближи Глърк и сърдечно му разтърси ръката. Щом заговори, гласът му изобщо не звучеше както в храма. Беше от онзи тип глас, дето все едно през цялото време те тупа по гърба.

— Та значи, ти си вождът, а? Страхотно, ей! Брат ти ми е разправял за тебе. Сигурно тая твойта работа е невероятно мъчна, а? И, по всяка вероятност, се изискват многобройни умения?