Тери Пратчет - Килимените хора

— Здрасти — рече уайтът.

— Здрасти — рече Бейн.

— Здрасти — кимна пак уайтът.

Стоеше си там и нищо друго не казваше.

— Те разбират ли езика? — попита Снибрил.

— Ами сигурно — отвърна Писмир. — Те са го измислили.

Снибрил усещаше втренчения поглед на невидимите очи. После усети как твърдият колан се отърква о гърба му и се размърда притеснено. Уайтът обърна взор към Бейн.

— Днес е Празникът на Бронза и ще пируваме. Поканени сте. И приемате поканата. Само седмина от вас. Щом запалят нощните огньове.

— Приемаме — изрече тежко Бейн със сериозен глас.

Уайтът се завъртя на пети и закрачи бавно към фургона.

— Тази вечер ли? — обади се Писмир. — Празникът на Бронза? Като Празника на Захарта или на Косъма? Гледай ти какво нещо! Мислех си, че никога не канят непознати.

— Кой кого на кво е канил? — изръмжа някой вътре в каруцата. После взе да тропа тежко; най-накрая между пердетата щръкна главата на Глърк.

— Нали знаеш какво съм ти казал за ставането… — подхвана Писмир, ала тъй като Глърк вече се беше облякъл, едва ли можеше да постигне нещо повече от това да намигне лукаво на Бейн и Снибрил.

— Уайти ли, викате? Че аз го мислех туй само за детски приказки — смотолеви Глърк, след като му обясниха. — Е, все пак си е ядене на аванта. Че какво пък толкова? Аз, да си кажа правичката, бъкел не знам за тия уайти, ама за гаден уайт досега не съм чувал.

— Аз пък допреди малко изобщо за никакъв уайт не бях чувал — подхвърли Снибрил.

— Е, да де, то тебе още те нямаше, когато беше жив добрият стар Дядо… — рече Глърк. — Той ми е разправял как веднъж срещнал уайт сред космалака. Дал му назаем брадвата си.

— И онзи уайт върнал ли му я?

— Не.

— Значи, точно уайт си е бил — кимна Писмир. — Те са склонни да се притесняват твърде много и за най-простите неща.

— Той разправяше, че била много свястна брадва.

— Не можем да им откажем, дума да не става — рече Писмир.

— Прав си — кимна Бейн.

— Ама като нищо ще я оплескаме! Нали ги знаеш какви са чувствителни! Вярват в какви ли не чудесии, от странни по-странни. Вие двамата трябва да ги научите тези неща. Разкажи им, Генерале.

— Ами… — подхвана Бейн. — Седем е много важно число за тях. Седемте елемента на Килима, седемте цвята…

— Разкажи им за седемте Чеи.

— Тъкмо дотам бях стигнал… Седемте Чеи. Те са нещо като… периоди от време. Само че не са еднакво дълги. Един път са дълги, друг път — къси. Само уайтите знаят колко продължава всяка от тях. Спомняш ли си колана? Седем квадрата; всеки представлява една Чея. Така че, Чеята на Солта, нали схващате, е време на хорско благоденствие и търговски разцвет, а пък през Чеята на Пясъчника се строят империи и стени… ей, да не би да обяснявам много бързо?

Генерал ли?! — мислеше си Снибрил. Точно тъй го нарече Писмир. Каза го, без да мисли. А генерал значи вожд на войниците. И… сега всичките са се втренчили в мен. Никой не обърна внимание!

— Хммм? — обади се той. Опита се да си спомни за какво говореше Бейн. — О… Та значи, тазвечершният празник означава, че сме в Бронзовата Чея, тъй ли?

— Значи, че тя настъпва — рече Писмир. — Това е време на войни и разруха.

Глърк се изкашля.

— И колко смята да продължава?

— Ще продължи, докато уайтите рекат. Не ме питай как познават. Ала довечера уайтите по целия Килим празнуват Празника на Бронза. Това е свързано по някакъв начин със спомените им.

— Абе, нещо не му хващам вяра на туй аз — рече Глърк. — Е, ами че то не си е за вярване. Да, ама туй не значи, че не е вярно.

— Ти май доста неща знаеш за тях — обади се Снибрил.

— Не знам — рече Писмир. — Що се отнася до уайтите, никой нищо не знае точно. Спомняш си разни приказки, виждаш разни неща, събираш оттук-оттам знания, парченце по парченце, ала никога нищо не знаеш със сигурност.

— Добре — рече Глърк и се изправи на капрата. — Значи отиваме. Тъй и тъй няма какво друго да правим. Берта идва, също и Гърт, и… чакай да видя… да бе, Дамион Кривостъпи. Ама че работа — значи, покани ли те уайт на вечеря, отиваш, и толкоз. И ходите все по седмина.

Те влязоха в малкия лагер на уайтите плахо, в сбита групичка.

Уайтите винаги пътуваха по седмина, по двайсет и един или по четирийсет и девет. Никой не знаеше какво става с онези уайти, които са в повече. Сигурно останалите ги убиват и ги изяждат — предположи Глърк, който таеше нещо като наследствена неприязън към уайтите, тия брадвокрадци. Писмир му нареди да си затваря чекмеджето.