Тери Пратчет - Крилете на Масклин

Погледна към огромното лице на Внука Ричард и, като се опита да говори възможно най-бавно и най дебело, изрече единствената дума, която ном бе казвал директно на човек от пет хиляди години насам:

— Довиждане…

И се втурна сред лабиринта от крака.

В основата на рампата стояха няколко човека с панталони, които биеха на униформени, и огромни ботуши. Масклин изприпка между тях и хукна нагоре.

От отворения люк пред него се разливаше синя светлина. Затича се и видя две точки, които се появиха на ръба му.

Рампата беше дълга. А Масклин не бе спал от часове. Щеше му се да бе поспал на онова легло, докато човеците го разглеждаха. Доста удобно изглеждаше.

Изведнъж на краката му рязко им се прииска едно-едничко нещо: да притърчат до някое близко местенце и да се опнат в легнало положение.

Най-после, залитайки, доближи горния край на рампата и точките се превърнаха в главите на Гърдър и Пион. Те протегнаха ръце и го издърпаха вътре в Кораба.

Обърна се и погледна морето от човешки лица долу под него. Никога преди не му се бе случвало да гледа човек отвисоко.

Те сигурно дори не го забелязваха. Чакат да излязат малките зелени човечета, помисли си той.

— Добре ли си? — настоятелно го попита Гърдър. — Правиха ли ти нещо?

— Нищо ми няма, нищо ми няма — измърмори Масклин. — Никой нищо лошо не ми е правил.

— Изглеждаш така, че да те погледне ном, ще се уплаши.

— Ние трябваше да поговорим с тях, Гърдър… Ние сме им нужни !

— Сигурен ли си, че наистина нищо ти няма — вгледа се Гърдър угрижено в него.

Масклин чувстваше главата си като пълна с памук.

— Нали помниш как вярваше в Арнолд Брос (създаден в 1905)? — успя да изрече той.

— Да — отвърна Гърдър.

Налудничава, тържествуваща усмивка озари лицето на Масклин.

— Е, ами той пък е вярвал в тебе ! Какво ще кажеш за това, а?

След което, много внимателно, се строполи на пода.

Рампата се прибра. Люкът се захлопна. Корабът се издигна във въздуха, високо над сградите.

И увисна там, докато слънцето залезе.

Човеците долу се опитаха да го примамят с разни шарени светлини и мелодийки, и му приказваха на всички известни на човеците езици…

Ама на него май хич не му правеше впечатление.

Масклин се събуди.

Лежеше на някакво много неудобно легло. Беше меко, та меко. Мразеше да лежи на нещо, по-меко от земята. Магазинските номи обичаха да спят върху разни китни чердженца, ала леглото на Масклин и там си беше просто парче дърво. Беше се завивал с някакъв парцал, и според него това си беше жив лукс.

Седна и се огледа. Стаята беше доста празна. Само леглото, една маса и един стол.

Маса и стол.

В Магазина номите си правеха мебели от кибритени кутийки и от макари. Тия от Навънка пък представа си нямаха що е туй мебелировка.

Тия мебели изглеждаха съвсем като човешките — но с размери точно като за номи.

Масклин стана и затопурка по металния под към вратата. И тя като за номи правена. Врата, направена от номи, за да минават през нея номи.

Тя водеше към коридор, целият във врати. Имаше нещо в него. Нито беше мръсен, нито беше прашен. Но създаваше чувството, че го лъскат и чистят непрекъснато от много, много отдавна.

Нещо запърха пред него — някаква черна кутийка, доста прилична на Нещото, крачеше по коридора на подпорки. Пред себе си тикаше въртяща се четчица, която вкарваше праха в един процеп — или поне би го вкарвала там, ако изобщо успееше да закачи някакъв прах. Масклин се зачуди колко ли пъти машинката е чистила работливо този коридор, докато е чакала да се върнат номите…

Тя се блъсна в крака му, бибипна и се затътри в обратна посока. Масклин тръгна след нея.

След малко мина покрай някаква друга машинка. Тя сновеше по тавана и го чистеше с лекичко пощракване.

Зави зад един ъгъл и почти успя да събори Гърдър.

— Охо, вече си станал!

— Ъхъ — рече Масклин. — На Кораба сме, нали?

— Направо да се шашнеш… — подзе Гърдър. Погледът му беше трескав, а всеки косъм от косата му си стърчеше, накъдето му падне.

— Така си е — увери го Масклин.

— И да знаеш само всичките тия… пък и онова голямото… Пък и ония огромните … И има толкоз много… — гласът на Гърдър заглъхна. Изглеждаше също като ном, който би трябвало да понаучи някоя и друга нова дума, преди да почне да описва това или онова.