Тери Пратчет - Крилете на Масклин

— Ужасно е голям! — изтърси той накрая и сграбчи Масклин за ръката. — Хайде — добави той и се затича по коридора.

— Ама как се качихте? — Масклин се опитваше да не изостава.

— Беше страхотно ! Значи, Ангало го пипна онова табло там, и то взе, че се отмести, и после влязохме вътре, пък там имаше от ония, подвижните стълби, пък после влязохме в оная грамадната стая с голямата седалка, та Ангало като седна в нея, и като ми грейнаха ония ми ти лампички, и той като почна да натиска разни ми ти копчета, и като се размърдаха ония ми ти работи…

— Ти не се ли опита да го спреш?

— Абе нали го знаеш Ангало, като става въпрос за машини… Ама Нещото се опитва да му налее малко акъл в главата. Иначе досега да се е изпоблъскал в сума ти звезди — добави той намусено.

Преведе го през някаква арка и влязоха във…

… е, по всяка вероятност все пак си беше стая. Щом беше вътре в Кораба… Ама добре, че го знаеше предварително, помисли си Масклин, защото иначе като нищо би решил, че е Навънка. Бе се ширнала пред тях като някой Магазински отдел.

Големи екрани и табла, които изглеждаха страшно сложни, покриваха стените. Повечето бяха тъмни. Сенчестият мрак се простираше във всички посоки, като не броим малката локвичка светлина точно в средата.

Вътре в нея беше Ангало, който почти се губеше в тапицираното кресло. Пред него, върху полегато метално табло, цялото в копчета, стоеше Нещото. Очевидно се караха. Масклин се доближи. Ангало го погледна и се оплака:

— Не ще да прави онова, което му казвам!

Нещото изглеждаше по възможно най-дребния, черен и квадратен начин.

— Той иска да кара кораба — обади се то.

— Ти си машина! Ти трябва да изпълняваш онова, което ти се нарежда!!!

— Аз съм умна машина, и хич не ми се иска да свърша сплескан на дъното на някоя дълбока яма! — опъна му се Нещото. — Ти не си се научил още да пилотираш кораба!

— Ти пък откъде знаеш? Изобщо не си ме оставило да опитам! Карах Камиона — не беше ли така, а? Не бях аз виновен дето бяха набучили всичките ония дръвчета, лампи и незнам кво си по шосето! — добави той, щом забеляза как го гледа Масклин.

— Предполагам, че да се кара Кораба все пак е по-трудно… — дипломатично се намеси Масклин.

— Ама аз през цялото време се уча! То изобщо не е мъчно! На всяко копче си има картинка! Гледай сега…

Той натисна едно копче.

Един от големите екрани светна. На него се появи тълпата отвън.

— От векове са ни чакали… — пророни Гърдър.

— Ама какво искат?! — зачуди се Ангало.

— Намерил си кого да питаш — нацупи се Гърдър. — Кой ти ги знае какво искат човеците!

Масклин се вгледа в гъмжилото.

— Какво ли не опитваха — измърмори Ангало. — С фенери мигаха, музика пускаха, кво ли не. И по радиото са приказвали — Нещото тъй разправя.

— Ами вие не се ли опитахте да им отговорите някак? — попита Масклин.

— Не. Че какво да им кажем? — сви Ангало рамене и почука по Нещото с пръст. — Е, добре, господин Умнико, ако не карам аз, то кой ще кара?

— АЗ.

— И как?!

— Тука до седалката има едно гнездо.

— Видях го. Точно като за тебе е.

— Сложи ме вътре.

Ангало вдигна рамене и пъхна Нещото в гнездото на пода. То се плъзна гладко навътре. Само върхът му остана да стърчи отгоре.

— Ъ-ъ-ъ, виж какво… — проточи Ангало. — Не мога ли и аз да ти помагам с нещо? Да управлявам чистачките ли, що ли? Щото, ако само си седя и нищо не правя, ще ме хване съклет.

Нещото май изобщо не го слушаше. Светлинката му известно време мигаше, все едно че то по някакъв свой си механичен начин се нагаждаше в гнездото тъй, че да му е удобно. После се обади с много по-дебел глас от всякога:

— Така!!!

Светлини грейнаха по целия кораб. Излизаха от Нещото и се разливаха на приливни вълни. Таблата светнаха — същински малки небеса, пълни със звезди. Големите лампи по тавана заблестяха. Отнякъде далече се носеше „Бум! Тряс! Бръм!“ — токът се бе събудил. Във въздуха замириса на гръмотевична буря.

— Също като Магазина по Коледния Панаир! — хлъцна Гърдър.

— Всички системи са в изправност — избоботи Нещото. — Посочете крайната цел на полета!

— Кво? — обади се Масклин. — И стига си вряскал така!

— Къде отиваме? — попита Нещото. — Трябва да зададете име на целта.

— Че тя вече си има име. Казва се Кариерата, нали така?

— Ами тя къде е?

— Ами тя е — Масклин махна неопределено с ръка. — Ей натам.

— Накъде точно?

— Че откъде да знам? Много ли пътища водят натам?