Тери Пратчет - Крилете на Масклин

— Ъъъъ… — поде Масклин.

— Не се притеснявай — обади се Нещото. — Изкопирах се в компютрите на кораба. МОГА да бъда едновременно и тук, и там.

— Ей, това ми се ще и на мене да го мога — безпомощно вдигна рамене Гърдър.

Масклин тъкмо смяташе да му се скара, и изведнъж му хрумна — че защо? Гърдър сигурно щеше да бъде много по-щастлив така. Както и да е, вярно си беше — Корабът принадлежеше на всички номи. Ние просто сме го взели назаем за малко… Значи Гърдър си е прав! Може би някой трябваше да намери останалите номи където и да бяха по света, и да им каже истината за номите. И за тая работа май по-добър от Гърдър нямаше. Този свят е голям. Нужен бе някой, наистина готов да вярва.

— Не искаш ли още някой да дойде с тебе?

— Не. Там долу все ще се намери кой да ми помогне — той се наведе по-ниско. — Да си кажа правичката… — прошепна той, — направо нямам търпение!

— Ъ-ъ-ъ… Да… Ама той светът хич не е малък!

— Имам го предвид. Говорих си с Пион.

— О, така ли? Е, щом си убеден…

— Да. По-убеден съм, отколкото съм бил някога в каквото и да било — кимна Гърдър. — А пък през живота си съм бил убеден в не едно и две неща, както знаеш.

— Ами тогава… да изберем някое по-подходящо място да те свалим…

— А така. — Гърдър се опитваше да си придаде възможно най-безстрашен вид. — Гледай да има повечко гъски.

По залез го оставиха край едно езеро. Не протакаха с раздялата. Ако Корабът се задържеше някъде за повече от няколко минути, човеците веднага се юрваха натам.

Масклин му хвърли последен поглед — дребна фигурка на брега на езерото, която махаше с ръка. После вече се виждаше само езерото. После и то се превърна в зелена точка върху смаляващия се пейзаж. Светът се разстла… а в средата му стърчеше един невидим ном.

После вече нищичко не се виждаше.

Рубката бе претъпкана с номи. Те гледаха как пейзажът се разгъва под издигащия се кораб.

Грима се взря надолу.

— Никога не съм знаела, че изглеждал така… Ух, че е много!

— Големичък си е — съгласи се Масклин.

— Мислиш ли, че един-единствен свят ще ни стигне на всички?

— Ох, знам ли. Може би един-единствен свят на никого не е достатъчен… Ангало, накъде отиваме?

Ангало потри ръце и дръпна всички лостове назад.

— Толкова високо нагоре… — ухили се той доволно. — Ама толкова високо нагоре, че там „долу“ няма!!!

Корабът направи широк завой и се втурна към звездите. Долу под тях светът престана да се разгъва, защото вече се бе разгънал докрай — и се превърна в черен диск на фона на слънцето.

Номите и жабите го гледаха, гледаха…

Светлината го прегърна, краищата му грейнаха и от тях през мрака се втурнаха лъчи.

Приличаше досущ на цвете.

© 1990 Тери Пратчет

© 2003 Светлана Комогорова, превод от английски

Terry Pratchett

Wings, 1990

Сканиране, разпознаване и редакция: nqgolova, 2008

Редакция: Mandor, 2009 (#)

Издание:

Тери Пратчет. Трилогия за номите

ИК „Прозорец“, 2003

Художник: Джош Кирби

Редактор: Димитрина Кондева

Коректор: Валери Калонкин

ISBN 954-733-032-2

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8762]

Последна редакция: 2009-06-07 20:01:44

Което ще рече към три секунди. Жабите имат много слаба памет, да знаете.

За един ном това се равнява на около два дни и половина.

Подобни странни бучкави неща с розов такъв един вкус се появяват, кажи-речи, при всяко ядене във всички самолети. Никой не знае защо. Вероятно съществуват някакви специални причини от религиозен характер.

Внукът Ричард пее „I did it my way“ („Живях по свой си начин“) на Елвис Пресли. — Б.пр.

Поколения наред номите от магазина си знаеха, че температурите се управляват от климатичната инсталация и от отоплителната система. Както и мнозина други, и Гърдър никога се отказа напълно от някои определени представи.