Тери Пратчет - Крилете на Масклин

— Нещо, ти да не би случайно да се опитваш да ни кажеш, че не знаеш как се ходи до Кариерата? — смая се Гърдър.

— Точно така.

— Да не сме се загубили?

— Не сме. Знам точно на коя планета се намираме.

— Ама ние не можем да се загубим! — тропна с крак Ангало. — Ние сме тука, и много добре знаем къде сме. Само дето не знаем къде не сме.

— Ами ако се вдигнеш още по-нависоко, не можеш ли да намериш Кариерата? — предложи Ангало. — Сигурно ако се вдигнеш достатъчно нависоко, все ще я забележиш.

— Много добре.

— Може ли аз да те вдигна? — примоли се Ангало. — Много ти се моля!

— Добре де, добре. Натисни педала с левия крак и дръпни ей оня, зеления лост.

Не че шумът стана по-голям. Просто тишината стана някакси по-друга. За миг Масклин се почувства страшно тежък, но после му мина.

Картинката на екрана като че се сви.

— Ей, на това му викам аз летене — щастливо се ухили Ангало. — Ни шумове разни, ни онова тъпо плющене…

— Да, ами Пион къде е? — сепна се Масклин.

— Запиля се нанякъде — отвърна Гърдър. — Май тръгна да търси нещо за ядене.

— Да търси ядене на машина, дето цели петнайсет хиляди години не се е вясвал кьорав ном?

— За кьорав не знам, ама все може да е останало нещичко в бюфета — сви рамене Гърдър. — В някое по-забутанко кьоше. Масклин, може ли да си поприказвам с тебе?

— Да, какво има?

Гърдър го доближи и хвърли към Ангало поглед през рамо. Ангало лежеше в пилотското кресло. По лицето му се четеше замечтано доволство.

Гърдър сниши глас.

— Не е редно да правим така — рече той. — Знам, че е направо ужасно да го кажа след всичко, дето ни се струпа на главите, ама този кораб не е само наш . Той принадлежи на всички номи по цял свят.

Масклин кимна. На Гърдър явно му олекна.

— Преди година ти дори не вярваше, че някъде изобщо съществуват други номи…

Гърдър го изгледа смирено.

— Да де. Ъхъ. Ама то това си беше за тогава. Пък сега си е сега. Вече не знам в какво вярвам, освен в това, че там навън сигурно има хиляди номи, за които не знаем. Може да има дори други номи, които живеят в Магазини! Само дето ние излязохме късметлиите — Нещото беше с нас. И ако отмъкнем Кораба, за тях няма да остане никаква надежда…

— Знам, знам — угрижено кимна Масклин. — Ала какво можем да направим, а? Корабът точно сега ни трябва на нас . Във всеки случай, как да ги открием тия други номи?

— Имаме Кораба! — рече Гърдър.

Масклин махна към екрана, където се бе ширнал пейзажът. Той постепенно се размиваше.

— Ако тръгнем да ги търсим тия номи там долу, ще си загубим цяла вечност. Даже и с Кораба няма да успеем. Долу на земята трябва да ги търсим. Те, номите, се спотайват! Вие в Магазина представа си нямахте за нас, а пък ние живеехме само на някакви си мили от вас! Никога нямаше да намерим племето на Пион, освен по случайност! Освен това — той не можа да устои и ръгна лекичко Гърдър в ребрата, — има и един още по-сериозен проблем. Нали ги знаеш номите какви са! Онези другите номи сигурно изобщо няма да повярват за Кораба!

И веднага щом го каза, съжали. Гърдър изглеждаше по-нещастен от всякога.

— Вярно е — призна абатът. — И аз не бих го повярвал. Хем съм на него , хем дори в момента не съм сигурен, че вярвам в него.

— Може би, като си намерим място за живеене, най-добре ще е да изпратим Кораба обратно и да съберем, когото намерим — дръзна да предложи Масклин. — На Ангало сигурно страшно ще му хареса.

Раменете на Гърдър се разтресоха. За миг Масклин си помисли, че абатът се смее, но после забеляза стичащите се по лицето му сълзи.

— Хм — рече той. Не знаеше какво друго да каже.

Гърдър се извърна.

— Извинявай — смънка той. — Просто напоследък ми се струпаха толкова много… промени. Защо нещата не могат да се задържат едни и същи поне пет минути? Всеки път, тъкмо се хвана за някоя идея, и излиза, че тя била нещо съвсем друго, а пък аз се оказвам пълен тъпак! А аз само искам да вярвам в нещо истинско! Че какво лошо има в това?

— Мисля, че просто ти е нужен по-гъвкав ум — рече Масклин и още щом го каза, вече знаеше, че май няма да помогне много на Гърдър с това.

— Гъвкав ли? Гъвкав ли ми рече? Толкоз гъвкав ми е станал вече умът, че мога да си го изтегля през ушите и да си го вържа под брадичката на фльонга! — тросна му се Гърдър. — И, да ти кажа, май досега това не ми е донесло нищо добро! Щеше да си ми е много по-добре, ако вярвах в онова, дето са ме учили като малък! То поне се оказа грешно само веднъж! Пък сега — каквото и да направя, все бъркам!