Тери Пратчет - Крилете на Масклин

И тръгна с тежки стъпки по един коридор.

Масклин го гледаше как се отдалечава. Не за пръв път му се прииска да вярва в нещо така, както вярваше Гърдър, та да може да се оплаква на това нещо от живота. Прииска му се да се върне назад — назад в дупката, ако щете. Като си помисли ном, хич не беше лошо там, ако не смятаме това, че на хората им беше мокро и студено и постоянно ги ядяха. Да, ама там беше и Грима. Заедно им беше мокро, заедно им беше студено, заедно умираха от глад. И не беше толкова самотен…

Нещо до него се размърда. Излезе, че бил Пион — мъкнеше поднос със… абе, някакъв плод ще да е, реши Масклин. Заряза самотуването за момент и разбра, че гладът през цялото време е дебнал възможност за изява. Никога не беше виждал плод ни с такава форма, ни с такъв цвят.

Взе си от подноса един резен. Вкусът му беше като на орехов лимон.

— Добре се е запазил, като си помислиш — смотолеви той. — Къде го намери?

Оказа се, че Пион го бил измъкнал от някаква машина в съседния коридор. Много беше просто. Имаше картинки с какви ли не храни. Докоснеш ли картинката, се чуваше „блокжжж“ и после храната тупваше върху един поднос. Масклин натисна няколко картинки напосоки и пред него тупнаха няколко плода, един скърцащ на пипане зеленикав зеленчук и една мръвка, доста наподобяваща на вкус пушена сьомга.

— Чудя се, как ли го прави? — рече си той на глас.

Един глас се обади от стената:

— Ще схванеш ли нещо, ако започна да ти обяснявам за молекулярния разпад при широк спектър от суровини?

— Не — призна си честно Масклин.

— Тогава…, ами, всичко това го прави науката.

— О… О, ами тогава значи всичко е наред. Нещо, това си ти, нали?

— Да.

Дъвчейки рибомръвката, Масклин се понесе обратно към командната рубка и предложи на Ангало да си хапне. На големия екран не се виждаше нищо освен облаци.

— Нещо никаква Кариера се не види…

Ангало дръпна някакъв лост. За момент онова чувство на тежест отново го обзе. Взряха се в екрана.

— Уха! — рече Ангало.

— Познато ми изглежда — обади се Масклин. Взе да се пипа по ризата и накрая измъкна прегънатата, измачкана карта, която мъкнеха чак от Магазина.

Разгъна я и взе да мести поглед ту към нея, ту към екрана. На екрана се виждаше диск, направен предимно от различни нюанси на синьото и тънички снопчета облаци.

— Имаш ли някаква представа това какво е? — попита Ангало.

— Абе не знам, ама имената на някои от частите му ги знам. Онова, дето отгоре е дебело, пък надолу става тънко, се казва Южна Америка. Виж го, същото като на картата е. Само дето отгоре му не пише „Южна Америка“.

— Ама Кариерата пак никъде не я виждам…

Масклин се взря в картинката на екрана. Южна Америка, значи. Грима нали точно за Южна Америка му приказваше? Там живееха ония жаби. В цветята. Някога тя му беше казала, че след като веднъж научиш, че съществуват такива неща като жабите, дето живеят в цветята, вече не можеш да бъдеш същият. Започваше да разбира какво е имала предвид.

— Зарежи я тая Кариера засега — рече той. — Тя, Кариерата, може и да почака.

— Ама ние трябва да стигнем там колкото се може по-бързо! Заради другите! — обади се Нещото.

Масклин се замисли. Трябваше да признае — така си беше. Кой знае какво ставаше вкъщи. Трябваше бързо да се върнат с Кораба там. Заради другите.

А после си помисли:

Толкоз време каквото и да направя, все го правя заради другите. Е хайде поне веднъж да направя нещо и за себе си! Не мисля, че с този кораб можем да намерим онези останалите номи, ама жабите поне знам къде да ги търся!

— Ей, Нещо — обади се той. — Карай към Южна Америка. А, хич недей да ми се опъваш.

Намерете една синя планета…

ФОКУС

Това нещо тук е планета. По-голямата й част е покрита с вода, ала въпреки това се нарича Земя.

Намерете сега една страна…

ФОКУС

… ей-това синьото, и зеленото, и кафявото под слънцето. Планините разкъсват дългите кичури на дъждовните облаци…

ФОКУС

А там, на върха на една планина — цялата зелена, и от нея капе вода — расте…

ФОКУС

… едно дърво. По него виси мъх, а в клоните му — цветя! И…