Тери Пратчет - Крилете на Масклин

— Това Корабът ли е?

— Да.

— О…

И тогава нещата взеха да идват на фокус.

Корабът не беше голям. Тук трябваше друга дума. Той не падаше през тънките снопи от облаци там горе, той просто ги разбутваше. Тъкмо си помислиш, че вече имаш някаква представа за размерите му — мине през някой облак и перспективата вземе, че се дръпне. За нещо чак толкоз голямо си трябваше съвсем специална дума.

— Да не вземе да се разбие?!

— Ще го приземя в храсталака — реши Нещото. — Не ща да плаша човеците.

— Бягай!

— Абе ти какво си мислиш, че правя?

— Точно зад нас е!

— Ама аз бягам! Бягам, бе! По-бързо не мога да бягам!

Сянка падна върху тримата тичащи номи.

— Да стигнем чак до Флоридия, и да ни размаже собственият ни кораб! — кипна Ангало. — А пък ти всъщност никога не си вярвал наистина в него, нали така? Е, сега ще повярваш, да видиш само как ще повярваш!

Сянката ставаше все по-гъста. Виждаха я как тича пред тях по земята, сива по краищата, и разстила навред черна нощ.

Тяхна собствена частна черна нощ.

— Другите все още са някъде из полето… — замисли се Масклин.

— А — обади се Нещото. — Съвсем го забравих.

— Ама как така точно ти да ги забравиш!?

— Бях доста зает напоследък. Не мога да мисля за всичко! Мога само почти за всичко.

— Да не смажеш някой, ей!

— Ще спра кораба, преди да се приземи. Не се притеснявай.

Човеците говореха един през друг. Някои се бяха втурнали към стремително спускащия се Кораб. Други пък бягаха от него.

Масклин реши да рискува и погледна Внука Ричард в лицето. Той гледаше Кораба със странен, отнесен израз.

И както Масклин си се взираше в него, огромните очи взеха да се извръщат встрани. А след тях — и главата. Внукът Ричард се втренчи в нома, който седеше на рамото му.

Виждаше го за втори път. И този път нямаше накъде да бяга.

Масклин почука по капака на Нещото.

— Можеш ли да ми забавиш гласа?

По лицето на човека бавно се изписваше смайване.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами само да повтаряш онова, което ти казвам, ама бавно. И по-силничко. Та да може това… той да разбере какво му казвам.

— Искаш да общуваш? С човек?

— Да! Ще можеш ли?

— Настоятелно те съветвам да не го правиш. Може да бъде много опасно!

Масклин стисна юмруци.

— Опасно било, а? Ама в сравнение с какво? В сравнение с какво, а, Нещо? Колко по-опасно от това да НЕ се опитам да общувам например, а? Почвай! Почвай, и то веднага! Кажи му… кажи му, че нищо лошо няма да направим на човеците! Веднага! Ей, ръката му взе да мърда! Почвай, бе! — той протегна кутийката към ухото на Внука Ричард.

Нещото заговори с протяжните, ниски тонове на човешката реч.

И говори бая дълго.

Физиономията на човека замръзна.

— Какво му каза? Какво му каза?!

— Казах му, че само да ти е направил нещо, ще избухна и ще му отнеса главата.

— Не, не си му го казал!

— Не съм, ама съм.

— И ти на това му викаш общуване?

— Да. Викам му Много Ефикасно Общуване.

— Ама това, дето си му го казал, е ужасно! Пък и… никога не си ми казвал, че можеш да избухнеш!

— Аз не мога, ама той не го знае. Той си е просто човек.

Корабът забави падането си и се понесе над шубраките, докато най-накрая догони сянката си. Зад него кулата, от която бяха изстреляли совалката, изглеждаше като топлийка, забодена до много, ама много голяма черна тава.

— Ама ти го приземи! На земята! Нали ми каза, че няма!

— Не съм го приземил. Плава точно над земята.

— Да, ама на мене ми изглежда съвсем приземен!

— Плава точно над земята — търпеливо повтори Нещото.

Внукът Ричард зяпаше Масклин от висотата на върха на носа си.

— Ама кое го кара да плава? — упорстваше Масклин.

Нещото му каза.

— Анти ли? Коя пък е тая Анти? Кви са тия момичета на Кораба?

— Не коя, а какво. Анти Гравитацията.

— Ама няма ни огън, ни дим!

— Те не са от значение.

Към огромния кораб бързаха коли. И виеха.

— Хъм. Ама колко точно над земята си го спрял?

— Половин педя ми се видя подходяща височина…

Ангало се бе проснал на земята, притиснал лице в пясъка.

За негова почуда, все още беше жив. Или поне, в случай че беше умрял, още можеше да мисли. Сигурно беше наистина умрял и сега се намираше там, където ходят хората, щом умрат.

Мястото беше досущ същото като онова, на което се намираше преди да умре.

Я да видим сега…

Беше погледнал нагоре. Огромното нещо падаше от небето точно връз главата му. Бе се метнал на земята и очакваше всяка секунда да се превърне в мазно петънце на дъното на огромна дупка.