Тери Пратчет - Крилете на Масклин

— Жици! Все ще има някоя жица!

Той се защура насам-натам, успя лесно да избегне гигантската ръка, която се опита да го сграбчи, и хукна по масата като погнат заек.

— Ще трябва да те хвърля долу — задъха се той. — Не мога да те смъкна!

— Добре, няма нищо!

Масклин се плъзна по масата и спря на самия й ръб. Да, жици наистина имаше. Спускаха се чак до пода. Той се метна на една от тях, залюля се лудешки и после отчасти се хлъзна надолу, отчасти се изсипа.

Човеците се клатушкаха към него от всички посоки. Той вдигна Нещото, притисна го до себе си и се стрелна из навалицата. Натъкна се на крак — в кафява обувка и тъмносин чорап. Даде на „зиг“. Натресе се право на два крака в черни обувки и черни чорапи, дето тъкмо се гласяха да настъпят онзи първия.

Даде на „заг“.

Крака, крака, крака. Ръце всуе се протягаха надолу — Масклин бе просто едно подскачащо размазано петънце, което лъкатушеше сред гората от крака. Като нищо можеха да го размажат.

Някъде зави сирена. Острият й писък звучеше на Масклин плътно и жалейно.

— Давай към вратата — предложи Нещото.

— Ама през нея постоянно влизат човеци! — прошушна Масклин.

— Ами че нека си влизат. Ние нали излизаме.

Масклин тъкмо стигна до вратата, и тя се отвори. Открехна се на няколко инча. Зад нея имаше още крака.

Време за мислене нямаше. Масклин притича отгоре по обувката, скочи от нея и продължи да тича.

— Накъде?! Накъде?!

— Навънка.

— Това накъде е?

— Накъдето хванеш.

— Дълбоко съм ти благодарен.

По целия коридор хлопаха врати. Човеците прииждаха. Проблемът не беше да не те хванат — един човек трябва си е напрегнал докрай зрението, че да види ном, търчащ с пълна скорост, пък да го хване — и дума не може да става. Проблемът беше просто да не те стъпчат по случайност.

— Ама защо тука си нямат миши дупки? Всяка уважаваща себе си сграда трябва да има миши дупки! — възнегодува Масклин.

Един ботуш тежко тупна само на някакъв си инч от него. Масклин отскочи.

Коридорът се пълнеше с човеци. Зави и втора сирена.

— Ама защо е тая суматоха? Не може да е заради мен. Толкоз суетня заради един-единствен ном — не върви!

— Заради кораба трябва да е. Забелязали са го.

Една обувка без малко да удостои Масклин с награда за най-размазан ном в цяла Флорида. Или по-точно той без малко не се навря под нея.

Повечето обувки не си носят имената изписани върху тях, ама тази си го носеше. Казваше се Храбър Уличен Скиталец с Подметка от Истинска Гума с Грайфери. Чорапът над нея изглеждаше досущ като „Стилен мъж“, мирисонепропусклив, гарантирано 85% полипфупфупс кетлон. Най-скъпият чорап в света.

Масклин погледна и по-нагоре. Над възвисяващите сини панталони и облаците на пуловера се мержелееше брада.

Беше Внукът Ричард (39).

Тъкмо си помислиш, че никой не бди над номите — и хоп, вселената се юрва да ти докаже, че много бъркаш.

Масклин се метна нагоре и се вкопчи в крачола тъкмо когато кракът се размърда. Там беше най-безопасно. Човеците рядко стъпваха върху други човеци.

Кракът направи крачка и отново тупна долу. Масклин се залюля напред-назад и се опита да издрапа нагоре по грубия плат. На един сантиметър по-нататък имаше шев. Масклин се протегна и се залови за него. Друго си беше да се захванеш за бод.

Внукът Ричард (39) се намираше сред човешко гъмжило, което се носеше в една и съща посока. Двама-трима човеци се тряснаха в него. Масклин насмалко да отхвърчи. Той изрита долу ботушите си и се опита да се вкопчи в плата и с пръстите на краката.

Петата на Внука Ричард тресна земята. Разнесе се провлачено „туппп!“. Масклин се добра до някакъв джоб, захвана се доста добре за него и се изкатери по-нагоре. Някакъв грапав етикет му улесни пътя до колана. В Магазина Масклин бе успял да посвикне с етикетите, ама тоя си беше бая големичък дори и за голям етикет. Целият беше в разни букви и бе занитен за панталоните, все едно Внукът Ричард да бе някаква машина.

— Гросбъргърс Хеглърс, име номер едно сред джинсите — прочете той. — По-нататък се разправя надълго и нашироко колко били хубави. И има нарисувани разни крави и други работи. Според тебе какво така се е олепил с етикети целия?

— Ами сигурно, ако ги няма етикетите, няма да може да познае коя дреха каква му се пада.

— Ей, как се сети! Да бе, иначе току-виж си турил обувките на главата!

Масклин се вкопчи в пуловера и пак се загледа в етикета.

— Тука пише, че тия дънки са спечелили златен медал на Чикагското изложение през 1910 година — рече той. — Ехе, ама добре са се запазили!