Тери Пратчет - Крилете на Масклин

Човеците се лееха навън от сградата.

По пуловера беше къде-къде по-лесно да се изкатериш. Масклин го покори за нула време. Косата на Внука Ричард беше доста длъжка, и това също се оказа от полза, като стана време да му се изкачи на рамото.

Над главата му бързо премина каса на врата, а после се ширна наситеносиньо небе.

— Колко остава, Нещо? — прошушна Масклин. Ухото на Внука Ричард бе само на няколко инча от него.

— Четирийсет и три секунди.

Човеците се разсипаха по бетона. От сградата изтичаха още човеци. Мъкнеха някакви машинарии. Постоянно се блъскаха един в друг, защото до един бяха вперили погледи в небето.

Други пък се бяха скупчили около някакъв човек с крайно угрижен вид.

— Какво става, а, Нещо?

— Онзи човек в средата е най-важният човек тук. Дошъл е да присъства на изстрелването на совалката и сега всички останали му казват, че било редно той да посрещне кораба.

— Ей, че нахалство! Да не би да е ТЕХЕН!

— Че не е, не е, обаче те си мислят, че идва, за да говори с тях.

— Че защо пък ще си мислят такива работи?

— Защото си мислят, че са най-важните същества на тази планета.

— Брей!

— Да се смаеш, а?

— Ами че номите са по-важни, това всеки го знае! — наду се Масклин. — Или поне… всеки ном го знае. — Той се позамисли над това и тръсна глава. — Та значи, той е вождът на човеците? Сигурно е ужасно мъдър или такъв някакъв…

— Едва ли. Тия около него тъкмо се опитват да му обяснят какво е планета.

— Че той не знае ли?!

— Много човеци не го знаят. А господин вицепрезидент е от тях. 001010011000.

— Пак ли си приказваш с Кораба?

— Да. Шест секунди.

— Значи, той наистина идва…

— ДА.

Ангало се огледа назад.

— Айде бе, Гърдър!

Гърдър се отпусна тежко върху една туфа трева и поведе отчаяна борба да си поеме дъх.

— Тая, дето си я намислил, за нищо не става! — изхриптя той. — Какво смяташ ти? Как тъй ще се бием с човеците самички?

— И Пион е с нас. А пък тая брадва си я бива.

— Да бе, направо ми изкара акъла. Каменна брадва! Сигурно ако имахме две брадви, щяха да ни се предадат на мига!

Ангало заклати брадвата напред-назад. Действаше му успокоително.

— Трябва да опитаме — просто каза той. — Хайде, Пион. Какво видя там? Гъски ли?

Пион се бе вторачил в небето.

— Там горе има някаква точица — присви Гърдър очи.

— Някоя птица ще да е — предположи Ангало.

— Нещо не ми прилича на птица…

— Ами значи е самолет.

— И на самолет не ми прилича.

Сега и тримата бяха вперили очи нагоре. Лицата им оформяха триъгълник.

Там горе се рееше някаква черна точка.

— Не мислите, че Масклин е успял, нали? — колебливо измънка Ангало.

Точката вече не беше точка — беше малко черно кръгче.

— Ама тя не мърда — обади се Гърдър.

— Не мърда насам-натам — Ангало продължаваше да провлачва думите. — Мърда, ама надолу .

Черното кръгче се бе превърнало в по-голямо черно кръгче. По краищата му се появи лек намек за дим или пара.

— Може да е от времето — предположи Ангало. — Нали разбирате, флоридийска климатична особеност…

— А, така ли мислиш? Огромно зърно град — познах, нали? Това е Корабът! Той идва за нас!

Сега кръгчето вече беше доста голямо, и все пак… и все пак… все още много, много далече.

— Хич не бих възразил да дойде за нас, ама малко по-далечко така — потрепера Гърдър. — Нямам нищо против да се поразходя малко.

— Ъхъ — Ангало придобиваше все по-отчаян вид. — Щото като го гледам, не толкова идва, колкото…

— … пада върху нас — довърши Гърдър.

Той погледна Ангало.

— Да бягаме ли?

— Сигурно си струва да се опита…

— И накъде да бягаме?

— Давай след Пион, а? Той преди малко побягна.

Масклин пръв би си признал, че не разбира много-много от превозни средства, ала онова, което им беше обща черта на всички превозни средства, бе, че имат предница, която се намира отпред, и задница, която се намира отзад. Целият номер беше, че предницата е от онази страна, с която тръгват напред.

Онова, дето падаше от небето, обаче имаше форма на диск — горнище, свързано с долнище, а отстрани — ръб. Не вдигаше абсолютно никакъв шум, но явно правеше на човеците безкрайно впечатление.