Тери Пратчет - Крилете на Масклин

Масклин погледна нагоре и съзря дузини лица, втренчени в него. Виждаше ясно всяко око, всяка ноздра. Всичките изглеждаха разтревожени. Е, поне очите изглеждаха разтревожени. Ноздрите си изглеждаха като ноздри.

За него се тревожеха!

Той също се втренчи в тях и после — като с труд потискаше нервния кикот — им рече:

— С какво мога да ви бъда полезен, джентълмени?

Гърдър, Ангало и Пион седяха в сянката на един храст. Тъмният облак над главите им бе голям горе-долу колкото нея.

— Без Нещото едва ли ще се върнем вкъщи някога… — отрони Гърдър.

— Значи трябва да измъкнем Масклин.

— Ама то това ще трае довека!

— Тъй ли? Ами в противен случай и ние ще си стоим тука точно дотогава! — Ангало бе намерил едно камъче с форма, която му се стори доста подходяща, за да го върже за една клонка с ивици, които отпори от палтото си. Никога през живота си не бе виждал каменна брадва, ала имаше съвсем определеното усещане, че с камък, вързан за пръчка, могат да се направят ред полезни неща.

— Ще ми се да престанеш да се мотлявиш с това нещо там — обади се Гърдър. — Е та какъв бил великият план? Ние — срещу цяла Флоридия?

— Не е задължително. Ти поне няма нужда да идваш.

— Я се успокой пък и ти, Велики Спасителю. Един баламурник ни стига.

— Нещо не те чувам да предлагаш по-добри идеи. — Брадвата на Ангало изсвистя веднъж-дваж из въздуха.

— Щото нямам.

Мъничка червена светлинка взе да мига върху Нещото.

След малко отгоре му се отвори квадратна дупчица. Чу се лекичко „вжжжжт!“ и навън се подаде пръчка с миниатюрна леща отгоре й. Тя взе бавно да се върти.

После Нещото проговори.

— Къде сме? Къде е това място?

Лещата се килна настрани. Последва пауза — Нещото внимателно огледа сведеното над него човешко лице.

— И какво търсим тук? — добави то.

— Ами не знам точно — отвърна Масклин. — Ние сме в някаква стая в една голяма сграда. Човеците нищо не ми направиха. Мисля, че единият се опита да говори с мен.

— Намираме се в нещо като стъклена кутия.

— Дори и мъничко легълце ми постлаха — похвали се Масклин. — А пък ей-онова там според мене е нещо като клозет, ама виж сега с Кораба какво стана?

— Предполагам, че идва насам — спокойно обясни Нещото.

— Предполагаш, а? Предполагаш, тъй ли?! Значи не знаеш, така ли да те разбирам?!

— Много неща могат да се объркат. Ако не са се объркали, корабът скоро ще е тук.

— А пък ако са се объркали, значи съм заседнал тука за цял живот! — кипна Масклин. — Заради тебе дойдох, нали разбираш.

— Да. Знам, благодаря ти.

Масклин се поуспокои.

— Доста мило се държат… — Той се позамисли и добави: — Или поне аз така мисля… Трудно е да се каже.

Погледна през прозрачната стена. За последните няколко минути сума ти човеци се бяха изредили да го оглеждат. Не знаеше почетен гост ли е, затворник ли е, или пък нещо средно между двете.

— Тогава ми се струваше, че това е единствената надежда…

— Наблюдавам комуникациите.

— Ти все това си правиш.

— Много се приказва за тебе. Всякакви експерти са се засилили да те гледат.

— Какви експерти? Експерти по номите ли?!

— Експерти по общуване с извънземни същества. Човеците досега не са срещали нито едно, но експерти по общуване с тях имат.

— По-добре ще е да вземе да излезе нещо от цялата тая работа — рече трезво Масклин. — Сега човеците наистина знаят, че номите съществуват…

— Но не и какво са номите. Те си мислят, че току-що си пристигнал.

— Е, че то си е така.

— Ама не тука. А на Земята. Те си мислят, че току-що кацаш от звездите!

— Но ние сме тука от хиляди години! Че ние тука живеем!!!

— За човеците е много по-лесно да повярват в малките човечета от небето, отколкото в малките човечета от Земята. Повече им харесва да си мислят за малки зелени човечета, отколкото за тукашни таласъмчета.

Масклин набърчи чело.

— Нищо не разбрах!

— Не се притеснявай, няма значение. — Нещото взе да върти лещата си насам-натам, за да огледа по-добре стаята.