Тери Пратчет - Крилете на Масклин

— Тъй ли? Ами кой го държи там?

— Никой. Така си седи.

Гърдър пак го изгледа.

— И това е общоизвестен факт?

— Ами да, предполагам. Пишеше го в книгата.

— И всеки би могъл да го прочете?! Ей на туй му викам аз безотговорност! Че те точно такива неща най-много разстройват хората!

— Масклин разправя, че там горе имало хиляди слънца…

Гърдър шмръкна.

— Да бе, и на мен ми го е казвал. Гламактика ли му викаше, как там му се викаше… Лично аз съм крайно против тая работа.

Ангало се изкиска.

— Не виждам нищо смешно — рече хладно Гърдър.

— Кажи му, Масклин!

— Много си си добре ти — измърмори Гърдър. — Дай ти на тебе само да караш бързи неща. Пък аз искам да правя смислени работи. Може пък и да има хиляди слънца — ама защо?

— Не виждам какво значение има… — мързеливо проточи Ангало.

— Това е единственото нещо, което изобщо има значение! Кажи му, Масклин!

И двамата обърнаха поглед към Масклин.

Или поне натам, където допреди малко седеше той.

Защото него го нямаше.

Зад горния край на небето се намираше онова място, което Нещото наричаше Вселена. То беше пълно — пак според Нещото — и с всичко, и с нищо едновременно. Всичкото обаче било много малко, а пък нищото — повече, отколкото изобщо някой би могъл да си представи.

Например — често казват, че небето било пълно със звезди. Ама това изобщо не е вярно. Небето си е пълно с небе. Количествата небе са неограничени и в сравнение с тях звездите са от малко по-малко.

И точно затова е невероятно какво впечатление правят на хората.

Хиляди звезди погледнаха към кръглото лъскаво нещо, което обикаляше Земята.

На него бе изписано „Арнсат — 1“, но това си беше жива разсипия на боя — нали звездите изобщо не могат да четат.

Над нещото се разгъна една сребърна чиния.

Сега то трябваше да я завърти към планетата под него и да се подготви да отпраща надолу лъчи, по които да текат стари филми и нови новини.

Само че не го направи. Бе получило нови нареждания.

Около спътника заиграха облачета газ. Чинията се извърна и затърси по небето съвсем нова мишена.

Когато най-после я намери, сума ти хора, дето бяха в бизнеса със старите филми и новите новини, вече си крещяха един на друг по телефоните бесни-побеснели. Някои трескаво се опитваха да му зададат нови инструкции.

Само че нямаше никакъв смисъл от това. Той вече не ги слушаше.

Масклин търчеше през храсталака. Има да се дърлят, да се заяждат един с друг… — помисли си той. Трябва бързо да се оправя. Като че няма много време.

За пръв път беше наистина сам от ония времена, когато живееше в дупка и му се налагаше да ловува сам-самичък, защото нямаше с кого.

По-добре ли му беше тогава? Но че беше по-просто, дума да няма. Беше необходимо само едно — ти да ядеш, ама тебе да не те ядат. Да избуташ деня си беше цял триумф. Много зле беше, вярно. Само че бе едно такова разбираемо зле, съвсем по мярка на номите.

В ония времена светът свършваше от едната страна с магистралата, а от другата — с горите отвъд полето. Сега нямаше и помен от граници, и изникваха толкова проблеми, че не знаеше какво да ги прави.

Ала поне знаеше къде може да намери ток. Него го имаше по сградите с човеци.

Храсталакът се разтвори и пред него изникна пътека. Той излезе на пътеката и се затича още по-бързо. Който и път да хванеш, все някъде по него ще се натъкнеш на човеци.

Чу стъпки зад себе си. Обърна се и съзря Пион. Младият флоридиец се усмихна притеснено.

— Махни се! — кресна Масклин. — Къш! Марш оттука! Връщай се обратно! Какво си се помъкнал след мене? Чупка!

Пион изглеждаше обиден. Посочи му пътеката и каза нещо.

— Не ти разбирам!

Момчето вдигна ръка над главата си, с длан надолу.

— Човеци? — досети се Масклин. — Да, да, знам. Знам какво правя. Връщай се!

Пион му каза още нещо.

Масклин вдигна Нещото във въздуха.

— Говореща кутийка не иска веч приказва — безпомощно рече той. — Ох, да му се не види, ама що ти говоря така! Ти сигурно си поне толкова умен, колкото съм и аз. Хайде де, върни се обратно. Връщай се при другите.

Масклин се врътна на пети и побягна. Хвърли поглед през рамо и видя, че Пион продължава да стои и да го гледа.

— Колко ли време ми остава? — почуди се той. — Нещото ми бе казвало някога, че Корабът пътува много бързо… Може да пристигне всяка минута! А може и изобщо да не пристигне…

Да, сигурно изобщо нямаше да пристигне.

Ами ако стане така, помисли си той, онова, дето смятам да го направя, ще е сигурно най-тъпото нещо, което ном някога е правил в цялата история на номечеството.