Мери Пътни - Падналите ангели

Робин положи бърза целувка на темето й.

— Добро момиче.

Въпреки протестите й, ако се срещнеше с Кандовър, имаше вероятност той да я убеди да продължи работата си поне още малко. А това щеше да бъде много добре.

Робин си тръгна, но Маги не повика веднага камериерката, за да довърши тоалета й. Вместо това скръсти ръце на ръба на тоалетката и положи глава върху тях. Чувстваше се тъжна и уморена. Глупаво беше да се съгласява на срещата с Рафаел Уитбърн. Той се беше държал много зле, но дори тогава тя бе разбрала, че жестокостта му е породена от болката. Въпреки това си беше отказала удоволствието да го намрази.

Но не го и обичаше; онази Марго Аштън, която мислеше, че слънцето се върти около красивата му глава, бе умряла преди дванадесет години. През това време Маги се бе въплъщавала в много различни лица, докато Робин я бе взел под крилото си и й бе дал смисъл да продължи да живее. Рафи Уитбърн беше само горчиво-сладък спомен, без никакво значение за нейното сегашно аз.

Любовта и омразата наистина бяха двете страни на една и съща монета, защото и двете означаваха неравнодушие; истинската противоположност беше безразличието. И тъй като равнодушието бе единственото чувство, което Рафи можеше да събуди сега у Маги, отмъщението просто не си струваше труда. Тя само искаше да приключи с тази фаза от живота си, с лъжата, фалшификацията и информаторите.

Искаше най-вече да изпълни задачата, която дълго време бе отлагала, после да се върне у дома си в Англия, който не бе виждала вече тринадесет години. Сигурно щеше да се наложи да започне отначало, този път без покровителството на Робин. Много щеше да й липсва, но дори в самотата й щеше да има облекчение; и двамата се познаваха достатъчно добре, за да може Маги да преоткрие себе си покрай него.

Тя вдигна глава и подпря с юмрук брадичката си, докато се гледаше в огледалото. Високите скули я правеха убедителна унгарка, а и говореше езика достатъчно добре, така че никой да не се усъмни в произхода й. Но каква щеше да я види Рафи Уитбърн след толкова много години?

Горчива усмивка изкриви пълните й устни — устни, на които бяха посветени поне единадесет образеца на посредственото стихоплетство. Очевидно този мъж все още събуждаше някакви чувства у нея, дори това да беше само суетност. Тя започна критично да изучава образа си.

Маги никога не се бе заблуждавала относно външността си, защото лицето й не притежаваше класическите очертания на истинската красота. Скулите й бяха прекалено високи, устата доста широка, очите твърде големи.

Но все пак изглеждаше малко по-различно от някогашното осемнадесетгодишно момиче. Винаги бе имала превъзходен тен, а ездата и танците поддържаха фигурата й. Макар че извивките на тялото й бяха доста закръглени, никой мъж не беше възразявал срещу това. Естествено косата й бе потъмняла, но вместо да стане мътно кафява, както обикновено се случваше с русите жени, сега тя имаше оттенъка на узряло златисто жито. В края на краищата, реши тя, сега изглежда много по-добре, отколкото по времето, когато беше сгодена за Рафи.

Изкуши се да си го представи напълнял и оплешивял, но този проклетник имаше такава външност, която с годините обикновено става още по-хубава. Личността му беше друго нещо. Дори на двадесет и една още не се бе отърсил от надменността на богатството и ранга, а влиянието на годините сигурно бе влошило още повече положението. Сега навярно е станал непоносим.

Докато мислеше какво да облече за вечеря, тя си каза, че ще бъде забавно да се опита да нанесе удар по самодоволството му. Но не успяваше да се освободи от неприятното усещане, че срещата с него ще бъде грешка.

Дук Кандовър не беше посещавал Париж от 1803 година и го намери много променен. Но дори победена, столицата на Франция си оставаше център на Европа. Четирима висши суверени и свитите на по-дребни монарси бяха дошли да отмъкнат каквото могат от останките на Наполеоновата империя. Прусаците искаха реванш, руснаците искаха още територии, австрийците се надяваха да върнат календара на 1879 година, а французите желаеха да се спасят от масовите репресии след безредните и кървави Сто дни на Наполеон.

Британците, както обикновено, се опитваха да бъдат почтени. Все едно да се опитваш да посредничиш в дискусия между питбули.

Въпреки изобилието от условности „кралят“ винаги означаваше Луи XVIII, застаряващия Бурбон, чиято несигурна ръка крепеше френския трон, докато под „императорът“ винаги се имаше предвид Бонапарт. Дори когато го нямаше, императорът хвърляше по-дълга сянка от всяко друго човешко същество.