Мери Пътни - Падналите ангели

— За да намеря тялото на баща си и да го върна в Англия. Дванайсет години минаха. Ще ми трябва време, докато открия къде са го погребали.

Макар че предположението му се бе оказало правилно, това не му достави никакво удоволствие. Виното загорча на езика му, защото трябваше да говори за нещо, което предпочиташе да държи за себе си.

— Няма защо да ходиш в Гаскония. Там няма да откриеш баща си.

Тя сви въпросително вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Бях в Париж, когато се чу за смъртта ви, затова отидох в онова гасконско село, където бяха станали убийствата. Казаха ми, че двата пресни гроба били на двамата англичани, и предположих, че погребаните там сте ти и баща ти. Наредих телата да бъдат върнати в Англия. Те са в семейната ви гробница в имението на чичо ти.

Светското лустро изчезна, тя се сви и закри лицето си с длани. На Рафи се прииска да я утеши, но знаеше, че тя няма да приеме нищо от него.

Винаги бе завиждал на приятелските, пълни с обич, отношения между Марго и баща й, толкова различни от дистанцираната любезност между Рафи и собствения му родител. Полковник Аштън беше приветлив, прям войник, който искаше не толкова да види дъщеря си дукеса, колкото да я види щастлива. Смъртта му от ръцете на сганта сигурно я бе съкрушила.

След дълго мълчание Маги вдигна глава. Очите й бяха неестествено бляскави, но лицето й бе спокойно.

— Вторият ковчег трябва да е бил на Уилис, ординареца на баща ми. Беше дребен, почти колкото мене. Двамата… не се посрамиха, когато бяхме нападнати.

Тя стана и отиде към прозореца, дръпна тежката брокатена завеса и се загледа в булеварда. Призрачното й отражение блестеше в тъмното стъкло.

— Чичо Уили беше като член на семейството. Учеше ме да играя на зарове и да мамя на карти. Татко би припаднал, ако разбереше.

Слаба усмивка прекоси лицето й и изчезна.

— Радвам се, че Уилис е в Англия, нямаше да понесе мисълта, костите му да пребивават за вечни времена във Франция. Щях да пренеса и неговото тяло, но благодарение на тебе вече не е нужно.

Тя се обърна да погледне Рафи, този път без враждебност.

— Защо го направи? Сигурно не е било лесно.

Наистина не беше, дори за богат млад мъж с ясна цел. Рафи бе дошъл във Франция с тайната надежда да намери Марго. Дори пред заплахата от нова война той не бе отложил заминаването си.

Тогава, точно когато свършваше Амиенският мир, вестта, че са били убити от някаква сган, бе достигнала Париж. Всеки разумен човек веднага би се върнал в Лондон, за да не бъде задържан по време на войната. Рафи, който не беше разумен, станеше ли дума за Марго, отпрати вместо това прислугата си у дома и сам тръгна през Франция, като с великолепния си френски минаваше за местен човек.

Намирането на гробовете му отне седмици. За да избегне опасността, той бе пренесъл оловните ковчези през Пиренеите и Испания, вместо да прекоси отново Франция.

Двата ковчега бяха погребани отново в семейното имение на Аштън в Лестършир. Със собствените си ръце Рафи бе посадил жълти нарциси на по-малкия гроб, защото бе срещнал Марго през пролетта и жълтите нарциси винаги му напомняха за нея. Не му се говореше за това. Постъпката му бе не само сълзливо-сантиментална, но дори смешна, защото сега ставаше ясно, че се е заблуждавал.

Той се запита къде ли е била Марго, когато той е бил в Гаскония. Може би ранена или арестувана в местния затвор? Ако я беше потърсил, щеше ли да я намери и да я доведе у дома? Това вече не беше важно, ето защо той просто каза:

— Не можех да направя нищо друго за тебе. Беше твърде късно за извинения.

След дълга пауза тя запита:

— Защо според тебе е трябвало да се извиняваш?

— Ами защото се отнесох много лошо към теб. — Той сви рамене. — Колкото повече време минаваше, толкова по-грозно ми изглеждаше поведението ми.

Маги си пое дъх бавно и дълбоко. Трябваше да допусне, че срещата няма да протече според плана. Рафи Уитбърн винаги успяваше да напипа слабите й места. Тази чувствителност бе уместна, когато бяха млади и се обичаха, но непоносима сега, когато любовта си бе отишла. Мразеше да си изпуска нервите пред него.

Когато се увери, че гласът й ще прозвучи хладнокръвно, тя го погледна право в очите и каза:

— Задължена съм ти.

В ума й се промъкна циничната мисъл дали пък няма да се опита да използва чувството й за признателност, за да я убеди да остане в Париж.

Но вместо това той отговори:

— Не си ми задължена. Предполагам, че го направих колкото за тебе, толкова и за себе си.