Мери Пътни - Дивачката

Остро си напомни да не предизвиква сам съдбата. Със сигурност Мериъл бе страстна любовница, която не бе безразлична към него и държеше на връзката им. Просто трябваше да живее ден за ден. Децата със сигурност щяха да ги свържат по-здраво. А дори и да го отпратеше в изблик на гняв, винаги можеше да го повика обратно.

Един облак засенчи слънцето и Доминик я покри с тялото си. Защото не бяха само любовници, а и приятели.

Щеше да се моли това да е достатъчно.

Рексъм и Лусия се бяха завърнали в Дорнлей. По дяволите! От гърба на коня си, изправен на върха на хълма, който гледаше към къщата, Кайл наблюдаваше как баща му и сестра му излизат от каретата. После обърна коня си и го подкара в противоположна посока. За два дни се потопи в пълно усамотение и покой, ала все още не бе готов да се срещне с близките си.

Доста обмисля дали да им съобщи новината. Реши да не го прави, защото щеше да бъде принуден да изтърпи виковете на баща си, а и случилото се бе още твърде болезнено.

Гневът, който го бе залял в Лондон, се бе уталожил. Сега бе просто уморен и безразличен. Рано или късно трябваше да направи нещо, но проклет да е, ако знаеше какво.

Кайл успя да отложи срещата с баща си и сестра си с ден и половина, тъй като Дорнлей бе достатъчно голямо имение. Но на следващата вечер, след дълга разходка из близките хълмове, той се върна в стаята си и завари Лусия, седнала в най-удобното му кресло да чете книга. Когато брат й влезе, тя вдигна глава.

— Твърде е късно да бягаш, вече те видях.

Замисли се дали наистина да не се обърне и да не хукне, ала имаше нещо доста унизително в това да се крие като катерица в собствения си дом.

— Трябваше да заключа вратата.

Лусия затвори книгата и я остави настрани.

— Не можеш вечно да се криеш. Искам да знаеш, че съм на твоя страна, каквото и да се е случило.

Кайл хвърли шапката си през стаята и се свлече в дървения, богато украсен стол.

— Означава ли това, че пращаш Доминик по дяволите?

— Аз съм на страната и на двама ви — тихо отвърна тя. — Разбира се, познавам теб по-добре, но и двамата сте мои братя.

Кайл преглътна думите, които нагарчаха на езика му.

— Знаеш ли какво е направил? — остро попита той.

Лусия кимна.

— Писмата от Доминик пристигнаха днес. На баща ми е поднесена официалната версия за случилото се. На мен обаче Дом ми разказва цялата история, защото аз му помогнах, и той смята, че заслужавам да знам истината. — Изгледа смръщено брат си. — Споменава, че си се появил веднага след церемонията и че си бил доста… разстроен…

— Меко казано. — Кайл стисна устни и отиде да вземе гарафата с коняка от шкафа. Донесе я в нощта, когато се върна в Дорнлей. Беше сигурен, че рано или късно ще му потрябва малко алкохол, за да забрави поне за миг непростимото предателство.

Наля си щедра доза и тъкмо се канеше да върне гарафата на мястото й, когато сестра му попита:

— Няма ли да предложиш и на мен?

Думите й го смаяха.

— Ти си твърде млада, за да пиеш коняк.

Лусия вдигна вежди.

— Вече съм пълнолетна и съвсем скоро ще се омъжа.

Кайл, без да каже нищо, наля малко от златистата течност в друга чаша, подаде й я и се настани в друг, не толкова удобен стол.

— Надявам се, че не си дошла да си побъбрим като брат и сестра, защото не съм в настроение.

— Вече го разбрах. — Лусия отпи предпазливо от коняка. — Знаеш ли, че аз и татко посетихме Уорфийлд, когато Доминик беше там и се преструваше на теб?

Кайл застина.

— Мили Боже, значи Рексъм отдавна е наясно с измамата?

Лусия поклати глава.

— Знаеш, че от суета не носи очила. Изобщо не разбра — Доминик те имитираше много добре. Аз, разбира се, веднага го познах, но той ме помоли да не разкривам самоличността му. — Улови погледа му. — Съгласих се заради двама ви.

Кайл потрепери при мисълта как ли се е чувствал Доминик, когато семейството се е озовало в Уорфийлд. Сигурно едва се е удържал да не побегне накъдето му видят очите.

Тогава за пръв път се зачуди какво ли се е случило в негово отсъствие. Очевидно доста неща се бяха объркали. Съблазняването на лейди Мериъл от Доминик бе само едно от тях. Неволно изпита любопитство.

— Кажи какво те измъчва. Очевидно няма да си отидеш, докато не го направиш

— Трябва да узнаеш цялата история.

Огледа чашата си, очарован от начина, по който светлината на свещите се пречупваше в златистата течност.

— Доминик ли те помоли да ме утешаваш? Би трябвало да знае, че няма да се получи.